Слънцето на тази септемврийска утрин на 1837 година беше доста силно и мисис Кар се отмести към сянката на големия цикас. В двора на легацията чуруликаха птички, а отдалече се дочуваха уличните търговци и приглушеният шум на пристанището. Мисис Кар блажено се отпусна назад в плетения стол.

Върху безупречно бялата покривка беше подредена сутрешната закуска. Фурми, берберски кактусови смокини, сирена, произведения на местните хлебари, ментов чай и гъсто черно кафе. С нега в очите по любимия ѝ ърл грей, мисис Кар загрижено постави ръка върху тази на съпруга си мистър Томас Кар, консул на Съединените Американски щати в Танжер. Вече двадесетина години откакто американското правителство бе установило своето дипломатическо представителство в средиземноморския град-истински европейско-марокански хибрид. Още повече, че султанът местеше столицата си между градовете във вътрешността на страната, но външният му министър си оставаше в Танжер, където се намираха повечето чуждестранни легации .

–  Замислен сте тази сутрин – нежно изромоли тя

– По-скоро разсеян – мило й отвърна той.

Беше вперил поглед в купата, пълна с оранжевите плодове, които англичаните наричаха мандарини, а местните – танжерини, по името на града си. Той и съпругата му за първи път ги видяха и опитаха тук. Когато сподели в писмата си до приятели в Държавния департамент за този непознат в Родината плод, бяха му отговорили, че са чули, че италианският консул в Ню Орлиънс засадил в двора на посолството си три такива дръвчета. На приемите, които давал тези плодове били голямата атракция. С най-добри намерения, сега мистър Кар обмисляше уреждането на износ на танжерини за САЩ. Надяваше се на успех, при отличните отношения между двете държави. Северноафриканската страна беше стар приятел на САЩ, а владетел на Мароко (Мароко и Етиопия бяха единствените суверенни държави в цяла Африка) от десетилетия беше дълбоко уважаваният и почитан султан Абд ал-Рахман бен Хишам от династията на алауитите, чийто родоначалник беше Али ибн Аби Талиб, братовчед и зет на пророка Мохамед. Страната първа в света призна през 1777 г. независимостта на САЩ, подписа с тях договор за приятелство и сътрудничество и им подари имот, където да настанят консулството си. Помогна американските кораби да преминават свободно през Гибралтар, въпреки пречките, които създаваха Англия, Франция и Испания. Дочу се, че за решаването на този деликатен случай най-вече е спомогнала пиратската флотилия на самия султан. Стара традиция беше чрез морското разбойничество да се запълват липсите в държавната хазна. Владетелят Абд ал-Рахман се беше разпоредил корсарите му да не пипат кораби под флага на държави, с които имаше търговски договори, а морските бандити изпълняваха тази заповед избирателно. Това доведе до това, че в един хубав ден английската флота наказателно и напомнящо обстреля Танжер, което изобщо не стресна нито корсарите, нито управлението на страната, а доведе до договаряне на свободното преминаване на американските кораби.

Мистър Томас Кар стана от масата, целуна мисис Кар и се отправи към кабинета си. А там на писалището го очакваше известие от секретаря на султана. В него се съобщаваше, че Негово Величество султанът на Мароко в знак на своето благоразположение и добра воля е решил да изпрати подаръци на президента на приятелската държава Съединените Американски Щати. Скоро тези подаръци ще бъдат връчени на мистър Томас Кар, който на свой ред надлежно да предаде.

През годините президентите на САЩ бяха обсипвани със скъпи предмети, редки животни и парични средства, с което приятелите и съюзниците изразяваха своето внимание и почит към държавния глава на младата държава. Заради тази лавина от дарове, Конгресът излезе с резолюция, с която задължи президентите да не приемат подаръци, които поради своята специфика не биха могли да бъдат депозирани и съхранявани в Държания департамент или да постъпят в държавната хазна. Томас Кар побърза да напише подробно писмо на секретаря на султана, обяснявайки му всичко това и изразявайки надежда, че султан Абд ал-Рахман ще бъде уведомен по въпроса. В съзнанието му се завъртя скорошният инцидент, при който Негово Величество сурово наказа испанския консул, затова че не беше се подчинил на волята и желанията му и така дълбоко го бе наскърбил. По тази причина отношенията между Мароко и Испания сега бяха силно обтегнати. Следващите дни, мистър Кар прекара в очакване на обратно известие, а мисълта за танжерините се бе изпарила. Междувременно разбра, че френският му колега също има притеснения, защото неговият сънародник големият художник Йожен Дьолакроа започнал да работи по мащабна епична картина в центъра, на която бил мароканският султан, като изобщо не било сигурно дали в двора знаят за това.

Тази сряда, мистър Кар беше приседнал до малкия си син, който се канеше да рисува входната алея на градината, когато откъм улицата се зачуха зурли и тъпани. Охраната дотича и съобщи, че пред вратите на легацията е спряла процесия, идваща от столичния град Фес, водена от племенника на султана, заобиколен от войници и придружен от местния паша и градския глашатай. Мисис Кар се появи отнякъде бяла като платно. Тя тихо помоли да не се прави „faux pas”. Мистър Томас Кар разпери успокоително ръце към семейството си, показвайки им да останат на място. После слезе на алеята, където вече влизаха мароканските първенци. Приветства ги с широка усмивка, която застина, когато в края на процесията се появиха два млади лъва, водени от войниците.

След продължителна размяна на любезности и пожелания, племенникът тържествено съобщи волята на султан Абд ал-Рахман да дари два атласки лъва-мъжки и женски, най-великолепните животни на Мароко и един чистокръвен арабски жребец. Завърза се вежлив диспут, в който мистър Кар внимателно припомни за писмото си до секретаря на султана. Но племенникът отговори, че тъй като Конгресът е избран от народа на тази велика държава, то това е подарък не за президента, а за народа на Съединените Американски щати от Негово Величество. След което го погледна и твърдо заяви, че ако мистър Кар не приеме даровете ще ги остави на улицата пред вратата на консулството и това ще коства главата му. И завърши мисията си с възглас:

„Аллах да продължи дните на нашия всемогъщ и мъдър владетел Негово Величество султан Абд ал-Рахман бен Хишам, син на блаженопочившия султан Хишам бен Мохамед”.

На мистър Кар не му останаха никакви доводи. Но събра сили да измоли за двама слуги, които разбират от лъвове и биха могли да ги обгрижват. По-късно седнал зад писалището си, той описа случая и невъзможността за отказ, който би разрушил доброто име, с което се ползваше консулството в двустранните отношения, както и самите отношения. Бил принуден да приеме, като предоставил едно от приземните помещения, за да бъдат настанени животните.

В следващото си писмо до Държавния департамент, той изложи логистичния кошмар, в който бе попаднал, обяснявайки че атласките лъвове се открояват сред събратята си със своите 200 кг., буйна грива и ярко жълти очи. Тези два прекрасни екземпляра го докарали до финансов колапс, поради големите си нужди от храна. Мистър Кар даде подробно описание на своите премеждия и бедственото положение, в което е изпаднал той и цялата легация.

От познати научи, че тези лъвове са на изчезване, тъй като в съседен Алжир французите ги избивали за забавление. По време на Римската империя били предпочитани за участие в битки с гладиаторите, както и че са ги пускали по арените срещу безпомощните първи християни. А мисис Кар информира, че притеснени клиенти на публичния дом от съседната улица се оплаквали от лъвските ревове. Това вече дойде в повече на мистър Кар, който сдържано каза, че за първи път чува да има в близост такова заведение.

• Само това ми липсва-  промърмори той.

Но все пак имаше и добра новина. Слугите забелязали, че откакто има лъвове в легацията, мишките напълно изчезнали.

Дни наред мистър Кар горещо се молеше час по-скоро да бъде решен проблема. Случаят толкова ескалира, че по този въпрос се проведе дискусия в Конгреса. Беше взето решение да бъдат възстановени разходите на мистър Кар и беше одобрена сумата, необходима за транспортирането на „подаръците” до новата им родина.

След около месец пристигна кораб, подготвен и оборудван да посрещне клетите животни, на които предстоеше да прекосят Атлантическия океан. Капитанът и мистър Кар трудно организираха транспорта до пристанището, тъй като доста от моряците за първи път виждаха такива лъвове и не смееха да доближат клетките. За голяма гордост и удовлетворение на мистър Кар в съседното отделение на кораба бяха складирани няколко плетени кошове, пълни с танжерини.

Най-накрая, след цялата суетня, корабът вдигна котва и се отправи към изящната извивка на хоризонта, а от кея мисис Кар нежно помахваше с кърпичка, хванала под ръка съпруга си.

Мистър Кар неволно изрази безпокойство:

• Дано да стигнат живи и здрави до Америка!
• Приятелю, вие изглежда се привързахте към тях – засмя се половинката му
• Да се прибираме –съгласи се той с нея, кимайки.

*******************************************************************

* По решение на американския Конгрес, двата лъва са продадени на търг във Филаделфия, в Navy yard. Приходът е разпределен между двете сиропиталища във Вашингтон.

През 1952 г. атлаският лъв става държавен символ на Кралство Мароко. Той е застрашен вид и не се среща в природата.

* В днешно време Американската легация в Танжер, която всички наричат с легендарното „Legation Lions” е единственият културно-исторически паметник на САЩ извън границите на страната. Разположена в южния край на Медината, през годините сградата е била консулство, официална резиденция на САЩ в Мароко, учебен център, щаб на Корпуса на мира, изследователски и научен център. Сега е музей с библиотека и читалня, където може да бъде видяна рисунката на сина на мистър Томас Кар, увековечила влизането на двата лъва в градинската алея на легацията. Имотът се е разширявал и днес има 45 стаи, разположени на пет етажа. На самия връх има конферентна зала, откъдето може да бъде видяна лазурната синева на Средиземно море, масивната Гибралтарска скала и варосаните къщи на крайбрежните градове на Андалусия.