Магично е да си човек

След успеха на „Живот в скалите“ Мария Лалева се завръща с „Пасиансът на архангелите“.

фотография Никола Дечков

Още с първия си роман Мария Лалева се нареди сред най-четените съвременни български писатели. „Живот в скалите“ остава един от най-продаваните български романи за последните години. Новата й книга „Пасиансът на архангелите“ разказва за семейство, въвлечено в поредица от конфликти, тайни, обрати, мистерии и суеверия.

Мария е човек с позиция. Непримирима и решителна, когато отстоява своите граждански и творчески позиции. Тя не харесва ролята на „удобна и учтива“ писателка. Още с излизането на първата си стихосбирка „Личен архив“ (2013) даде заявка, че гласът й ще се чува в литературните среди у нас.

Какво те държи неспокойна?

Аз самата. Човекът в мен. У човека спокойни и неспокойни могат да бъдат само умът, мислите, емоциите. Те са оръжия на човешкото его, което не познава истините, но ги търси. Но душата знае отговорите, затова обича всичко. Дори врага, дори болката. А там, където има любов, тревога няма. Има само благодарност.

Неспокойството ли е продуктивното състояние за един писател?

Не знам. Зависи коя част от себе си иска да изрази с думи. Ако го водят въпроси и емоции – тогава неспокойството води парада, умът ври, светът е на масата за дисекция, категориите владеят картината, има конфликти, обрати, повратни точки, формите са цел и посока, детайлите работят, коват се финали. Но ако пише духът – тогава умът и егото са притихнали и пишат чувствата на бавен каданс. Формите се размиват, правилата изчезват и всевечните закони започват да се проявяват.

Как се отърва от синдрома на „втория роман“?

Не съм се. Това, че след успеха на „Живот в скалите“ събрах смелост да напиша нова книга, не означава, че съм се отървала от синдрома на „втория роман“. „Пасиансът на архангелите“ дойде сам при мен. И му беше време да си тръгне от мен. Вярвам, че всяка дума, която някой напише, спира да му принадлежи от мига, в който е произнесена. Твоята задача е да я дадеш, да я споделиш, а дали и как ще бъде чута и усетена е избор на другия. Оставила съм съдбата да ме води. И много внимавам за знаците, които тя ми дава. За „Пасиансът на архангелите“ имах няколко много ясни знака, няколко много ясни послания и няколко много трудни човешки решения, които трябваше да взема, за да стигна до избора да се впусна отново да пиша роман. Вселената не вярва на синдроми, тя си има план и всеки си има задача и мисия в рамките на този голям план.

„Пасиансът на архангелите“ е различна книга от бестселъра ти „Живот в скалите“, защо смени посоката?

Навярно аз самата съм се променила, аз самата като личност, като човек съм сменила посоката или съм поела по друг път. Може би съм преболедувала някои болки, може би съм отворила нови рани, може би съм взела най-накрая плавно някои остри завои, може би съм се помирила с някои мои вътрешни демони, може би съм се влюбила в ангел, може би съм изтрила от живота си най-накрая някой токсичен човек, може би всичко това ме е променило така, че да имам нужда от различна форма, за да разговарям със себе си. Не вярвам, че писането е нещо повече от разговор на този, който пише със самия него. Просто се „разделя“ на различни герои и им дава свободата да бъдат такива, каквито са избрали да бъдат до финала. А може би точно така Бог е създал нашия свят – разделил е себе си на милиарди малки съзнания и ни гледа сеира. Знам ли…

Разбра ли в какво се крие силата на думите?

Да, думите притежават енергията да създават светове. Когато го осъзнае, човек става много внимателен и към това, което изрича, и към това, което мисли. Една от големите тайни на думите е, че когато са подредени правилно, когато имат ритъм, започват да звучат като песен, започваш да чуваш мелодия дори без музика, превръщат се в заклинание. Ако знаехме каква сила имат думите, щяхме да мълчим много повече.

Как откриваш героите си?

Когато ми покажат лицето си, когато проговорят, когато ми се опълчат, когато ме ядосат или усмихнат, когато ме разплачат или замислят, знам, че съм ги открила в себе си. Защото те винаги са били там – вътре в мен. Просто умът ми е бил прекалено шумен, за да ги чуе.

А сюжетите?

Героите си пристигат със сюжетите. Човеците разказват себе си с истории, със случки. Такъв е нашият свят – хронологичен и обстоятелствен, обича нещата да има време и място, което да даде логична основа и обяснение на човека. Но вече започвам да се съмнявам, че това е точно така и все повече вървя към идеята, че човекът твори собствения си сюжет, за да изживее това, което душата му иска да изживее. И тогава убеждението, че сме дошли да се учим на земята, се поразклаща, защото навярно някъде по пътя осъзнаваме, че няма какво да учим, но има милиони неща, които искаме да изживеем.

Кога усещаш, че една история свършва?

Когато можеш да я забравиш, без да съжаляваш и без да искаш да се връщаш към нея. Една история свършва, когато няма какво повече да изживееш в нея, когато няма какво повече да й дадеш от себе си. Затова има дълги истории и къси истории, затова има хора, към които се връщаш, има места, на които не можеш да се наситиш, книги, които препрочиташ – просто не си изживял всичко докрай с тях.

Помага ли в живота или пречи талантът ти на писател?

Талантът е отговорност. Даден ти е свише не за да го вееш като знаме и да се правиш на Моцарт, защото никой никога повече няма да бъде Моцарт. Талантът е инструмент, даден ти от съдбата, за да сътвориш нещо красиво от живота си и да го споделиш с другите с любов. В основата на всеки талант е любовта като принцип. Защото само любовта може да създава хармония и красота.

Ти си човек с позиция, какво би искала да промениш в обществото ни?

Нищо. Обществото ни е такова, каквото е. То си има път и няма как от първа група в яслата да скочи на абитуриентския си бал. Има да ходи на детска градина, после да се учи да чете и пише, да изкара начално образование, да си мине през пубертета и после ще говорим пак. Вероятно в следващия живот. Това, което мога да направя и правя като част от това общество, е да говоря и да се боря за любовта, истината и свободата като принципи, като енергии, като закони. Още в яслата, за да може тези след нас поне да знаят, че тези неща са в основата на битието.

Вярваш ли в покаянието?

Покаянието е висшето стъпало на разбирането, на познанието, на вярата. Там са и смирението и осъзнаването на същността на света и човека. Всяка голяма промяна у човека започва с покаяние и смирение. Но този път изисква тишина и разрушаване на днешния ти образ, изисква смелост да се сбогуваш с днешния ти аз, изисква решителността да се сбогуваш с хора и места, които все още те владеят или от които си зависим, изискват волята да избереш себе си и собствения си живот пред вменените ти от кривите правила на света задължения. Колко хора биха били способни да поемат по такъв път? Някой някога казвал ли ти е, че отива на своите четиридесет дни в пустинята? Мисля, че най-великата мъдрост е в търпението да оставиш другите да извървят своя път към пустинята и да не насилваш себе си да тръгнеш натам по-рано, отколкото си готов.

А във възмездието?

Не, не вярвам във възмездието, но дълбоко вярвам в закона за причините и следствията. В „Пасиансът на архангелите“ има един текст, който е съвсем точен отговор на този въпрос:
„…Велико нещо е съдбата, майко Христина, тя е проявление на най-великите Божии закони – тези за причините и следствията и за вземането и даването едновременно. И архангелите бдят над тези закони, над света и човека, над съдбата. С голяма любов бдят и ни помагат. Тези закони са там, в гените ни, в шифъра ни, те са гръбнакът на пасианса на архангелите, затова всяка карта вика следващата. По силата на нещо толкова просто, каквито са всъщност тези Божии закони: ако дадеш – ще получиш, ако стиснеш – ще те стиснат, ако излъжеш – ще те излъжат, ако погалиш – ще те погалят, ако предадеш – ще те предадат, ако излекуваш – ще те излекуват, ако спасиш – ще те спасят, и така нататък, и така нататък… Ти спаси тях, аз спасих теб, ти ще спасиш Екатерина и така светът ще се спасява чрез човеците си и чрез любовта. Защото никой никого не спасява, майко Христина, всеки всъщност спасява себе си…

… защото друг няма – довърши майка Христина като ехо.“

Думата, която те изразява днес?

Път, промяна, движение. И днес, надявам се и утре. Вярвам, че завинаги.

Кой би разбъркал твоя личен житейски пасианс (как)?

Аз самата. Отново същия отговор ще дам. Човекът сам реди стъпките си чрез изборите си и няма ситуация, в която той да няма избор. Няма! Ако е разбъркал пасианса си, значи е подарил собствения си център на някой друг или на нещо друго извън себе си. Но и това е избор. Негов личен. И винаги има свободата да се върне и да се пренареди. Това също е избор.

Продължи изречението „Пасиансът на архангелите“ е книга за… …избора да познаеш колко великолепно, красиво и магично е да си човек. Създаден по „образ и подобие Божие“. Крачката е вяра

чети още

Понякога самотен, понякога сам

Да се сгушиш в скута на богинята, или Big Mama Scandal

Световните новини, които пропуснахме през септември

Le Grand Tour на Льо Корбюзие