Лятото на 2010

Този понеделник, както седеше и отпиваше от сутрешното си еспресо, Йоланта изведнъж скочи и каза:

  • Предполагам, че не сте чували за градчето Овер-сюр-Оаз и връзката му с Ван Гог.

Спогледахме се с едно „ъ-ъ-ъ” в очите, което потвърди думите й. А бяхме още сънени и с едно око поглеждахме към фрешовете.

  • Хайде! – продължи тя. – Само на 30 километра е оттук. Обаче се закълнете, че няма да търсите в нета информация

фотография Иво Йованович

Кимнахме в съгласие само за да има мир, но на другия ден всички се озовахме на шумния перон на гара Сен-Лазар, напълно готови да посетим това градче, кой по къси панталони и скъпи слънчеви очила, кой с раница и шише вода. Един машинист се бе подал от стъклото на локомотива и закачливо намигаше на група заливащи се от смях млади жени. Епохата на Metoo беше далеч в бъдещето. Качихме се на олд фешън влака, което моментално ни прехвърли в XIX век, а любезността на кондуктора с униформа от това време ни довърши. След близо час живописно и пълно с възклицания пътуване пристигнахме в Овер-сюр-Оаз. Спокойно и приветливо, с тесни улички, които кметството старателно бе отрупало с цветя. Разбира се, градчето далеч не е изглеждало така по времето, когато Винсент е прекарал тук последните години от мъчителния си жизнен път, рисувайки едни от най-известните си творби.

Добре че Йоланта е организирана и настоятелна. Бързо събра дезорганизиралата се и разпръсната група и всички се насочихме към мястото на Винсент ван Гог – странноприемницата „Оберж Раву”, станала музей. Останахме поразени от това, което виждахме през отворената врата на неговата стаичка на горния етаж, с олюпените й зеленикавокафяви стени, покрити с множество дупки, направени от самия художник, за да закача картините си, прояденото черчеве на малкия прозорец, голото желязно легло с разплетена пружина и продънения плетен стол. Жестока бедност, а единствената наша мисъл бе: смирение, смирение, смирение… Уредникът обясни, че човечеството е имало късмет, тъй като по време на трагичния край на Ван Гог френското законодателство разпореждало местата, където е извършено самоубийство, да се запазват във вида си следващите петдесет години. Шансът е, че след тези петдесет години името на Ван Гог вече е добило голяма известност и така тази покъртителна стаичка е оцеляла. Умълчали сме се, всеки вглъбен в личното. На излизане от музея бързахме да прекосим задължителното магазинче с разни предмети и сувенири. Но ни спряха малките парчета памучен плат, реплика на тези, с които съдържателят на странноприемницата е забърсвал плота на ресторантчето и от които Ван Гог вземал тайно през нощта, за да може да рисува, когато е нямал пари, за да си купи платно. Мисля, че до един си купихме от магазинчето по една миниатюрна саксия и пликче със семена на слънчоглед и мак, за да ги посадим и да имаме смелостта да ги отгледаме.

Вече на улицата с намерение да се поогледаме, нямаше как да не забележим, че наоколо щъкат японски туристи, доста повече, отколкото около Лувъра. Един от нас, който очевидно бе нарушил клетвата, че няма да търси информация в нета, с тържествуващ тон обясни, че Ван Гог е икона за японците. Те са благородно горди с това, че творбите на този изключителен художник са силно повлияни от традиционната японска живопис и че няма японски туристически пакет за посещения във Франция, който да не включва Овер-сюр-Оаз.

И тогава внезапно пред нас изскочи самият Ван Гог с овехтялата си сламена шапка. Вървеше съсредоточено, нещо си промърморваше, а изпод омазаните му в боя пръсти стърчеше четка. Изобщо не обърна внимание на групата парализирани от вълнение хора, които замаяно го проследиха с поглед. Мина покрай нас и продължи по пътя си. След като се отърсихме от вцепенението и изненадата, се спогледахме въпросително. Появи се версия, че това може би е човек с удивителна прилика с художника, нает от кметството и облечен съгласно епохата си с цел да внесе автентичност. Веднага отхвърлихме това презрително и обидно предположение, съдържащо доста пошлост. Но когато минахме покрай градския ресторант и го видяхме как невъзмутимо се храни, а наоколо хората, подобно на нас, се бяха сковали от удивление, чухме и разбрахме, че това е актьорът Тони Каран, който се готви за ролята на Ван Гог за новите епизоди на английския телевизионен сериал „Doctor Who” и че на другия край на градчето е снимачният екип, който организира работата по филма. Уверена съм, че всички в този момент бяхме благодарни на Тони Каран за приказното внезапно преживяване, което ни поднесе. И че беше абсолютно съзнателно от негова страна да ни се представи в този вид и да ни внуши реалното присъствие на пътуващия през времето Ван Гог.

Неумолимата Йоланта първа се съвзе от преживяното. Предложи да прескочим посещението в музея на абсента, а вместо това да се насладим на провинциалната френска кухня и да обиколим из полята около Овер-сюр-Оаз. Не желаехме да останем разочаровани и съобщно решихме, че все пак трябва да отидем и до музея на тази напитка с прозвище „зелената муза“, дадено й от монмартърските бохеми, доста от които са напуснали земния си път в прегръдките й.

Без колебание и с радост в сърцето се втурнахме напред, но тогава видяхме, че кметството е поставило на стативи копия на картините на Ван Гог там, където ги е рисувал. Това ни подейства изключително примамливо и, разбира се, ни отклони от абсента, като ни поведе по другите пътеки на Винсент. Прилепихме се към неговия ритъм и продължихме напред.

Тревата миришеше, летяха пеперуди, щурците щурееха, слънцето си грееше, а натежалото лято властваше над околния свят. Чувствахме се Ван Гог. Полегнахме сред тревите край пътя, гледайки към небето сред пролуките от макове и метличини. Говорехме си за това, че за нас Жак Дютрон е по-добър от Уилям Дефо в ролята на Ван Гог. Спомнихме си, че Жак Дютрон е бил френският музикален идол на шейсетте години заедно с голямата си любов Франсоаз Арди и вкупом отбелязахме, че сега е дошъл редът на сина им Тома Дютрон. Докато навързвахме деветнадесети век с порива на шейсетте  години на двадесети век, стигнахме до лятото на 2010 година. И също като Ван Гог бяхме прихванати в капана на цветовете и звуците на този летен следобед.

Край нас минаваха японските туристи, почтително запътили се към последното скромно убежище на големия художник, покрито с бръшлян, с тук-там оставен от някого слънчогледов цвят и един малък надгробен камък с името му. Спокоен с обичта на брат си Тео, положен до неговия гроб. Японците редяха с тихо внимание малки пирамиди от камъчетата, които си носеха, а щурците разнасяха своите музикални изпълнения.

Пред нас бяха богатствата на лятото и вечността на човешкия безмерен талант.

Благодаря, Винсент!

***************************************************************************

  • Английската телевизионната поредица „Doctor Who” е най-дългият научнофантастичен телевизионен сериал с близо 680 епизода. С особен успех се ползват сериите за Ван Гог в чудесното изпълнение на Тони Каран.
  • Биографичният филм за Ван Гог на режисьора Морис Пиала има няколко номинации за наградите „Сезар”. Филмът е включен в официалната селекция на фестивала в Кан през 1991 г. Изключително популярен като музикален изпълнител през 60-те години на миналия век, Жак Дютрон се посвещава на актьорската си кариера, като ролята на Ван Гог бележи нейния връх, за което през 1991 г. му бе връчен „Сезар” за най-добър актьор. Сред най-популярните му песни са :

Les cactus https://www.youtube.com/watch?v=E05SSymMvdY и Il est cinq heures, Paris s’éveille  https://www.youtube.com/watch?v=J8Wi6wr4bGs

 

чети още

Обсесията Е-1027  

Обсесията Vespa

Създател на мита за Хемингуей е самият той

Обсесията от едно лице