Къде е кътът за мечти (по Дейвид Линч и още някой)

Не става дума за пространството, в което трупаме мечти, като безполезни прашасали вещи. Става дума за пространството, което има силата да ни превръща в мечтатели, задействайки архетипните ни механизми за мечтание, и така ни пречиства. Стремим се към него, съзнателно или не. Вменяваме го като висша мисия на архитектурата – това да поражда кътове за мечти. 

фотография Иво Йованович

Дестилираният модернизъм на Льо Корбюзие – поетът на пуризма и брутализма, превърнал завинаги „архитектурата в изкуството, което кара опорите да пеят“ (цитатът е негов), съдържа есенцията на тази мисия. (Със сигурност и Салвадор Дали го е мислел, макар и да го е изразявал по далиански, наричайки сградите му „най-грозните и най-неприемливи в света“, пък него самия – „жалко създание, работещо със стоманобетон“ ). Малката дървена барака Cabanon, кацнала на скала край морските талази, която архитектът строи за ваканциите си умишлено близо до прочутата вила Е-1027 на Айлин Грей (история за любов, скандали и ярост е тази вила, в която се оказва замесен и самият Льо Корбюзие заради фреските, които рисува по стените й), както и водите на Средиземно море, в което геният на пространството отплува завинаги през един августовски ден, са сякаш загатнати детайли от неговите собствени кътове за мечти. Дори в историята на един архитект кътът за мечти няма само физически измерения.          

Преди време случайно попаднах на телевизионно интервю с Дейвид Линч. Лайтмотивът в него беше един жест. Дейвид поставяше дланите си върху въздуха и раздалечавайки ги като криле, леко движеше пръстите си, сякаш нежно докосваше с връхчетата им невидими клавиши. Свиреше на въздушно пиано Дейвид Линч или показваше ромоленето на просветлената душа, докато говореше за трансценденталната медитация – крайъгълната тема в живота му. Повторението на този жест пак и пак създаваше впечатлението, че очертава  трансцендентална територия, над която властва той, Кралят на ексцентричното, както го определя статията в „Таймс“ от октомври 1990 година, когато Дейвид е и на корицата. 

Докато все още ми беше пресен споменът за свирещите по въздуха пръсти на Линч, уж случайно ме спря и книгата. Тази със снимката на момченце със светнали коси на корицата, седнало на каменно стъпало и загледано в сенките. Дали защото името на Линч е отдолу („Кът за мечти“, Дейвид Линч и Кристин Маккена, изд. Colibri, 2020), но тутакси започваш да четеш по различен начин черното в кадъра и ти се струва, че макар и твърде в реалността, снимката има и някакви мистични нюанси, движи се в мистериозния пролом, който разделя ежедневието от въображението и копнежа, светлата невинност от невъзможността за нея. Питаш се дали малкият Линч в онзи момент, в който е правена снимката, там на каменното стъпало, обитава кът за мечти. Веднага свързах заглавието с онзи жест от телевизионното интервю, който в представите ми очертаваше някаква трансцедентална територия. Може би тази територия е именно кътът за мечти на Дейвид Линч. 

Оригиналното заглавие на книгата е Room to Dream. Напомня Room of One’s Own на Вирджиния Улф, есето, познато най-вече с фразата, че за да пише, една жена се нуждае от собствена стая и пари. Прочетено не с феминистки очила, то може да се интерпретира изобщо като намиране на собствено пространство за творчество (кът за мечти), или онова място – преливащо физически и трансцендентални измерения, пребивавайки в което можеш необезпокояван да се вгледаш във – ще използвам пак образ на Улф – смъртта на еднодневката. 

По подобен начин в книгата на Линч&Маккена, ако търсим само като физическо място къта за мечти, едва ли ще го открием. Можем ли да кажем, че това са дърветата, към които Дейвид е привързан от малък? Или пък леко сънените къщи в дълбоко провинциалния град от 50-те, в който е роден? Или моравата с надвиснал над нея красив облак от дим? Или боядисаната в черно стая, където да размишляваш? „Винаги съм обичал да ремонтирам и да подреждам ново място – споделя в книгата Линч. – Малко като да рисуваш е. Иска ми се пространството, което обитавам, да е приятно и да ми дава възможност да работя. Като с ума е. Нужна е настройка.“ Дали е била негов кът за мечти къщата за 45 долара месечно срещу моргата в страшничкия индустриален район на Филаделфия? Или къщата под наем с миниатюрен вътрешен двор, портокалово дърво и кацащи по него папагали? „Аз всъщност не си падам по градини, освен по един определен тип. Веднъж нарисувах градина с електромотори в нея, които изпомпваха масло. Ето това ми е по вкуса – съчетание на човек и природа. По същата причина обичам и стари фабрики.“ А Розовата къща, тя кът за мечти ли е? Щом я зърва, Дейвид цял разтреперан промълвява „Тази е“ и я наема през 1987. 

Кътове за мечти ли са всички тези физически пространства за гениалния мечтател, който носел по няколко вратовръзки, обикаля снимачната площадка на „Синьо кадифе“ с розово колело и с пълни с бонбони М&М джобове, използва изразите „супер симпатично“ и „адски свежарско“, влюбен е в думата „експериментален“, с бодър нрав и слънчево поведение е, но все е привличан от мрачната страна на живота, танцува с момичетата и жените като влюбен ловец на  пеперуди – невинен и нараняващ, в състояние е да прекара 63 дни по 9 часа дневно, за да произведе търсените за филма звуци, създава концепция за черния цвят, пише точно и ясно, непреклонно и прецизно като Бекет, разсъждава над просветеността и кармата, стопява гнева си с медитация, обсебен е от различните текстури и от частите на тялото, излъчва сияйно щастие, излива се като река, а времето във филмите му често е погълнало самото себе си? Физическите пространства ли са кътове за мечти на този мечтател? Самият той казва, че обича интериорите, но обича да отваря прозорците. Метафората обяснява нещата дотолкова, доколкото изобщо естетиката на Линч позволява обясненията. 

Физическото пространство ли е кът за мечти или други, над-физически пространства, конструирани от жената с млечнобяла кожа и разкървавена уста, която върви със залитане чисто гола в една нощ през 50-те в една тъмна улица в Бойзи, а Дейвид е твърде малък, за да знае какво да направи, но е зашеметен от откритието, че жената е уплашена, бита и все пак красива? Или пространствата, създадени от демиургската Вагнерова стихия на „Танхойзер“ и „Тристан и Изолда“ – Дейвид обича да ги слуша по залез преди снимките на „Гумена глава“? Или пък кътът за мечти е в зоната, съчетала зелени поляни нощем, червените устни и бялото лице на жена, случайно видени през прозореца на кола, и музикалната фраза „все още през сълзи виждам синьо кадифе“? Отговорът не може да бъде еднозначен. Отговорът е в барабанещите по въздуха пръсти на Дейвид, които видях в онова интервю и които очертаваха най-добре неговия невидим мистичен кът за мечти.

 Линч обича да снима нощем, така както е привличан от черното и мистичното, от витаещата във въздуха загадка, от темата за любовта в ада и дълбоката сексуална мистерия. И сънувайки с отворени очи, по своя гениален начин да оставя нещата чисти. Дотолкова чисти, доколкото са в къта за мечти на един друг гениален дух, който пише в средата на XIX век „Бели нощи“ – сантиментален роман, или „из спомените на един мечтател“. Сънувайки с отворени очи през няколко бели нощи край изгарящата северна река мечтателят създава светове, които задъхано се раждат и умират, така както задъхан може да бъде само текстът на Достоевски. Бялата нощ е може би най-красивата метафора, назоваваща нечий кът за мечти. Космическата й отвореност напомня Гастон Башлар и „Поетика на мечтанието“: „Гьоте диша така, както диша Земята, с пълни гърди, както Земята с цялата си атмосфера“.  С други думи, кътът за мечти на мечтателя, създаващ светове, е целият космос. Така е и за Дейвид Линч. И за русото момченце на каменното стъпало, което някога е бил. Свободен ли е от това? Самият Дейвид казва в книгата биография: „Чудна работа. Никога не съм се чувствал истински свободен. Не знам какво е онова, което ме ограничава, но съзнавам, че имам отговорности, така че не съм истински свободен“.                                Дописвам текста под сянката на стар орех. Знам историята му и съм част от нея. Проскърцват клоните – шумове от незнайни светове, сухите орехови листа падат тежко – въздишки на безкраен кръговрат. Зове ме понякога сянката на този орех като кът за мечти.     

 

чети още

Автографът на Лоран

Къде похапват Тина Търнър и Пол Маккартни?

Пиеса за една библиотека, заводите „Круп“ и пет литра масло

Всички обичат Васко Василев