Културата на отричането

Докъде можем да стигнем в настояването да коригираме миналото според коректността на настоящето.

фотография Иво Йованович

Неотдавна едно училище в Сан Франциско, носещо името на Марк Твен, публично се отказа от него. Предлогът –  световноизвестният американски писател бил расист. Малко преди това друго училище реши да не се казва вече “Ейбрахам Линкълн” в чест на президента на САЩ,, защото според управата той бил отговорен за най-голямата демонстративна екзекуция на индианците от Дакота през 1862 г. по време на Гражданската война. Само преди месец пък група английски активисти успя да преименува едно британско училище, чийто патрон е Уинстън Чърчил. Причината този път е подкрепата му за колониалната политика на британската корона. 

Нека сега да дадем малко, но особено важни подробности за тези “осъдени” исторически личности. Обвиняващите Марк Твен в расизъм вероятно не са чели нищо от него. Или пък не са разбрали, че книгите му трябва да бъдат поставени в контекста на своето създаване. Твен изобразява едно общество в точно определено време – преди американската Гражданска война и съответно преди премахването на робството. Във всички книги на Марк Твен присъства картината на съвместния живот на американците от онова време, при онези условия. Историята на Хъкълбери Фин например оспорва социалните и религиозните норми от онзи период. В романа става дума за бяло дете, което се бори със собствените си предразсъдъци, докато преживява своята лична, близка среща с един чернокож роб, дръзнал да избяга от дълбоко расистката среда на Мисисипи. 

Обявеният за недостоен като училищен патрон Ейбрахам Линкълн пък реално е политикът, премахнал робството в САЩ. 

Що се отнася до Уинстън Чърчил, да си припомним, че това е човекът, който през 1921 година открито посочи фалшивостта на една от най-грозните и опасни световни мистификации – “Протоколите на сионските мъдреци”, и осъди техния антисемитски характер. Да не забравяме още, че точно  Чърчил заклейми “Моята борба” на Хитлер веднага щом тя се появи като политическа програма, и на практика той се бори срещу нацистка Германия. Уви, днес някакви хора наричат “фашист” точно него…  

Причината за тези парадоксални актове на подмяна се крие в новата култура – тази на отричането. Безразборно налагана днес, тя ежедневно ни показва, че обществото все по-дълбоко навлиза в “без дебат” културата, в която всякакви исторически и културни размисли просто липсват.

„Разсъжденията“ в тази вече не и толкова нова култура на отричането са двоични: тези на добрите момчета, и тези на лошите. Кой от коя страна е зависи от критерии, определени от интересите на различни общности в даден момент. Общата история, с всичките й несъвършенства, вече не просто се преразглежда или ревизира – тя бива пометена и изтривана без обсъждане. Възниква един важен въпрос: Докъде ще стигне тази култура на отричането и подмяната, която тя налага? 

За да дадем какъвто и да е отговор на този въпрос, трябва да направим няколко неща. Първо, да дефинираме какво точно означава “култура на отричането”. Второ, да установим симптомите. И накрая, да осъзнаем дали тя е просто нова форма на цензура, на която трябва да знаем как да противодействаме, или пък е нещо повече от това. Покрай личното си задълбочаване в този проблем мога отговорно да кажа, че културата на отричането докосва обширни полета, които е трудно да бъдат цялостно обхванати. Затова и този текст не  поставя теза, а е опит да се покаже колко дълбоко е проникнала тя в политиката и историята на обществото ни и как успява да изврати демократичния дебат, като го направи токсичен или го задуши, отнемайки всякаква възможност за размисъл и диалог.

Какво изобщо е култура на отричането

Да видим какъв е произходът на новия термин cancel culture.   Английската дума cancelозначава “отмяна”. Тя се базира на френския глагол canceller, регистриран някъде в XIIIвек, който пък се основава на латинския cancellar (в значение “отменям, премахвам, изтривам”), използван в съдебната практика. Тогава се е казвало, че “отменяме, затриваме” един документ, като го зачеркваме с мастилено перо или го пробождаме с писеца. В книгата на историка Пиер Ренучи четем: Това “осъждане на паметта” се е състояло в символично заличаване на следата от дадено лице в спомена на неговите събратя, като се избие името му от различни паметници, “изтрие се” от официални документи или пък се унищожат възпоменателните му статуи (Пиер Ренучи, Claude, Perrin, Paris, 2012, стр. 131).

Ето че културата на отричането не е нов феномен. Всъщност става дума за публично денонсиране, направено срещу лице (по възможност известно или признато), считано за политически некоректно, незаконно, неморално или противоречащо на образа, който то  отразява. В Съединените щати тази култура е продължение на т.нар. call-out (букв.„извикване“, в значение на “изобличаване” или “бойкот”) – действие за отмяна, осъждане или направо унищожаване на човек или практика, предизвикващи обществено недоволство или срам. 

В Западна Европа например през 70-те и 80-те години на миналия век се формират няколко движения, които се противопоставят на използването на животинска кожа в модната индустрия. В онези години е обичайна практика активисти да се втурват към известни личности, облечени в кожени палта, и да ги маркират с цветни спрейове. След експлозията на средствата за масова комуникация в началото на XXI век действията на социалния, културния и политическия активизъм естествено се разраснаха и придобиха нови форми. Днес през социалните мрежи известни личности или пък анонимни хора могат да разкриват и развенчават действия, извършени от силни на деня под носа на обществото, но скрити от него поради интереси, малодушие, страх или зависимости. Такъв беше случаят с холивудския продуцент Харви Уайнстийн. Тази култура на заявяване на истината и разобличаване на пороците на “големите на деня” намери продължение в редица разкрития на случаи на физическо и морално насилие, на расизъм и дискриминация както в Съединените щати, така и в Европа. Движението#Metoo (и реципрочното му #Balancetonporc във Франция) промени манталитета изключително бързо и предложи спасителна екзекуция на палачите в името на жертвите. В дългосрочен план обаче то взе все повече да приема формата на медиен линч, който няма общо с правосъдието. Това има обяснение – пълното абдикиране на компетентните органи (държава, правосъдие, полиция, медии) или свежда до минимум сериозните факти, или ги игнорира, докато скандалът не се потули. Ластичната реакция не закъсня – започнаха да валят обвинения без никакви доказателства и без каквато и да е аргументация. Стана достатъчно някой да каже “този е расист”, за да бъдеш обществено приет за такъв. Информацията в социалните мрежи често се „пуска“, без да се позовава на източници, без проверка, извадена от контекста, фалшива или присвоена, базирана единствено на хлъзгавия аргумент “така говорят хората”. А ако разчитаме на подобна “истинност”, скоро нашите демократични общества ще заприличат на народните съдилища на Мао Цзедун от времето на неговата „културна революция“ от 1966 г. Демократичната организация на обществото повелява, когато справедливостта е затлачена, да се атакуват властите, отговарящи за нея, а не някаква предполагаема виновна страна. И още нещо – когато човек е справедливо осъден и е изпълнил присъдата си, редно е да може да възобнови (доколкото законът позволява) дейностите си, без непременно да се изправя пред активисти, които му забраняват каквато и да е социална изява. Режисьорът Роман Полански все още плаща точно такава цена. Делото по обвинението в изнасилване вече е приключило, печатът на позора го е белязал завинаги и едва ли е нужно активисти да се тълпят пред вратите на кината, за да пречат на публиката да види неговите филми, като я наричат “съучастник на изнасилвача”. Това вече не е справедливост. И в този аспект културата на отричането трябва да бъде внимателно коригирана.

Култура на… предварителното отричане

Да си припомним и случая с друг американски кинорежисьор – Уди Алън. В момента HBO излъчва документалния филм “Алън срещу Фароу”, където отново обвиненията срещу него се базират на твърдения без неоспорими доказателства. Не е моя работа да съдя виновен ли е той, или не, но в крайна сметка и правосъдието все още не е в състояние да го направи. Въпреки това обаче има много призиви за бойкот на произведенията му и дори за издаване на персонална забрана да снима. 

В света на изкуството културата на отричането стига дори до това да  настоява да бъдат изтрити не само “некоректни” творби и техните създатели, но дори и тези, които по някакъв начин са свързани с тях. Във Франция наскоро известният визуален артист Клод Левек беше обвинен в педофилия. Почти веднага, без никакви доказателства, няколко институции побързаха да се отрекат от негови произведения или направо спряха тока на негови знакови светлинни работи. Въпреки че няма признания, все още тече разследване и никой не е осъден, артистът е приет за виновен. Това вече е “култура на предварително отричане”, която цели да се избегне какъвто и да е риск от противоречия и неприятности. 

Културата на отричането създава сблъсък и през един вид историческото телескопиране. Точно това се случи с известния френски комикс “Тинтин в Конго”.  През 2007 г. срещу него е подадена жалба от гражданин на име Биенвеню МБуту Мондондо заедно с  Представителния съвет на асоциациите на чернокожите, които определят творбата като расистка. Основание за това им дават коментарите, направени от героя Тинтин, който подканва конгоанските пътници на току-що преобърнал се влак да се хващат бързо на работа, а пък те му отговарят на френски със силен конгоански акцент “Мерси, бял господин, ти много умен!” Още през 1960 г. авторът на комикса Ерже (R.G.) публично обяснява, че комиксът е създаван за тийнейджъри и че е необходимо да се взима предвид историческият контекст. ”По това време 99% от европейците виждат колонизацията като начин да помогнат на чернокожите хора и да спасят душите им”, допълва Ерже. През февруари 2011 г. Европейският съд реши, че  “като се има предвид контекстът на времето, R.G.не може да бъде обвинен […] че прави расистки забележки”. През декември 2012 г. “Тинтин в Конго” е разрешен за продажба, но ако нямаше съдебно решение и творбата не беше поставена в исторически контекст, комиксът със сигурност щеше да изчезне от книжарниците. Точно както това се случи в Швеция например, където някои общински библиотеки го извадиха от фонда си и днес той може да бъде заеман само на възрастни хора или учители.

Позитивите от културата на отричане

О, да, тя все пак може да доведе и до добри практики. Например когато е повод да се замислим върху някои приемани за класически практики, базирани на установени и доста амортизирани, неверни или направо обидни вярвания. Такъв е случаят с преименуването на романа на Агата Кристи “Десет малки негърчета” в “Те бяха десет”. Някои интелектуалци във Франция провидяха в този акт дългата ръка на културата на отричането, но всъщност истината е друга. Още през 1940 г. авторката иска в американското издание заглавието да бъде променено на „Островът на войника“. Желанието й е да не засегне афроамериканското население в страна, където сегрегацията тогава е широко разпространена. 

Наскоро Парижката опера публично заяви , че ще коригира някои свои практики, за да отговори на промяната на нагласите в обществото. Тези корекции ще засегнат например обичайното досега карикатурно изобразяване на африканци, китайци и японци в танца и ще отхвърлят  старите препоръки балетът да бъде “хомогенен” (разбирай бял!), тъй като, видите ли, цветнокожият танцьор щял да фокусиравниманието на публиката предимно върху себе си просто, защото е “цветен”. Държа да отбележа, че това решение на операта идва от самата й администрация и не е резултат от натиск на каквато и да е структура  или група от хора. Ето ви и още едно полезно следствие от културата на отричането – осъзнаване за нуждата от обновление и адаптиране след размисъл и самоанализ. 

Свободата на артиста 

Ако има област, в която автоцензурата няма място, това е изкуството. Това не означава, че художникът е свободен да прави всичко и всякакво – в изкуството също има правила – физически, математически, архитектурни, литературни, музикални и т.н. Морализаторството обаче няма място там. Изкуството е създадено да смущава, да събужда съзнанието, често приспивано от нашите убедености. Единственият съдия трябва да е зрителят, а не някаква власт (в рамките на демокрацията и нейните закони) или малцинство, което би се почувствало обидено. Ролята на изкуството е да маркира визията на твореца в даден момент от дадено общество. Изданието Charlie Hebdo плати цената, защото карикатурата във Франция Е изкуство. Когато Charlie Hebdo публикува карикатурите на Мохамед, те не атакуваха мюсюлманите, а религията като цяло. Религиозният принцип на богохулството във Франция не съществува – по същия начин се атакуват и папата, и Моисей, и Бог или главния равин на Франция, Франсоа Оланд, Марин льо Пен и всеки друг от политическия или културен елит. Религията във Франция няма свещен характер.

Култура на отричането и обществото

Културата неизбежно влияе на обществото. Но абсолютизираното търсене на „социална справедливост“ и „правилно мислене“ в крайна сметка води до безумни акции като преименуването на училищата, за които стана дума в началото на този текст. Ако продължаваме така, скоро ще стигнем до тотална инфантилизация на обществото, в която културата на отричането няма да насърчава към размисъл, а към рушене. Ролята на историята е да каже фактите, да ги обясни в техния контекст, да ги асимилира, анализира, разследва и разбере. В този смисъл напълно анахроничен е примерът с развенчаването на статуи на Христофор Колумб, който след убийството на Джордж Флойд беше обвинен в геноцид над американските индианци. Дайте обаче да стигнем до края на логиката на „разобличителите“: Ако осъдим Христофор Колумб, следва да направим същото и с испанския крал, финансирал експедицията. После идва ред на католическата църква, която принуждава испанските евангелисти да покръстят индианците или да ги избият. Така трябва да нападнем и пелегрините, които са първите колонизиращи поклонници, след това и англичаните, и холандците, и французите. Накрая логично ще се наложи да върнем Съединените американски щати на американските индианци. 

Какво следва

Анализът на историята през призмата на съвременния поглед на културата на отричането не води до нищо друго освен до исторически сблъсъци. Вместо да развенчаваме, обезобразяваме и заличаваме историята, трябва да я преподаваме с внимание и знание. Да насърчаваме дебата около разделящите теми да се води от компетентни хора, а не от разбеснели се бойци. Това отнема време и мислене и не бива да се води от емоцията. Светът днес обаче няма време. Интернет е обратното на бавността. Всичко ни тласка да търчим безпаметно и така неусетно от света на знанието рискуваме да влезем в света на невежеството. Преосмислянето на миналото не може да бъде направено под натиска на насилие от типа на това на Испанската инквизиция. Предполагаемият прогресивизъм, с който се кичат защитниците на културата на отричането, понякога съществува, но, уви, много по-често е реакционен и невеж. Прогресът не е в това да унижощаваш историята, да линчуваш медиите или опонента си. Ако е, то това, в което претендираме да живеем, не е никаква демокрация.

чети още

Дезинформация, пропаганда и конспирация – какво e бъдещето за нашите демокрации?

Прощава ли се успехът на жените?

Когато Уорхол срещна Хичкок

Нашия свят още го има