Красиво-тъжна история

За авторските права върху „Болеро” на Морис Равел – една безкрайна сага

Първа част

Морис седеше на канапето в хола си сред чанти и куфари. Беше изморен от пътя, а пред очите му още бяха гледките на обичната Испания. Срещу него, приятелят му Гюстав Самазьой размахваше купчината вестници пред себе си и говореше разпалено.

Годината беше натоварена за Морис. Направи успешно турне в САЩ и Канада. Изнесе много концерти, срещна се с хора като Джордж Гершуин, възхити се на неговата „Рапсодия в синьо”, ходи в няколко джаз клуба в Харлем и накрая каза на приятели, че тази музика, смятана за лековата, ще завладее света. Малко преди да отпътува за Новия свят, харизматичната руска балерина Ида Рубинщайн му се обади с молба да напише специално за нея музика за балет с испански мотиви. Разбира се, Морис не можеше да откаже точно на Ида. След завръщането, в началото на юли замина за своето любимо родно градче Сен-Жан-дьо-Люз в Пиренеите, близо до Страната на баските. Нямаше много време, защото през есента започваше следващото му турне, този път в Испания, а премиерата на балета трябваше да бъде на 22 ноември 1928 година в парижката Опера. В главата му отдавна се въртеше идеята за експериментален новаторски проект. Бързо се отказа от мисълта да използва елементи от фантанго и се насочи към андалуския танц болеро. Мотивите се редуваха, но не беше доволен. Замислено прокарваше ръка по съчиненията на венецианеца Казанова в библиотеката си и отново се изправяше пред празния нотен лист. Докато един ден, преди сутрешното си плуване, седна на пианото и изсвири с един пръст основната тема. Това беше! Композира музиката за четири месеца, нарече я „Болеро” и я посвети на Ида Рубинщайн. Тя му писа, че хореограф на балета ще бъде Бронислава Нижинска, а Александър Беноа ще проектира костюмите и декорите. Разказа му, че на фона на испанска кръчма, тя, придружена от двадесет балетисти, ще изпълни чувствен танц.

Заради ангажимента си в Испания и Португалия, Равел не успя да присъства на премиерата. И сега Гюстав Самазьой му разказваше, че в препълнената зала са били Дягилев, Стравински, принцеса Полиняк и поетът Маяковски. Обсебващият музикално-сексуален танц завършил със силни овации и тропане. Дягилев не бил поканен от Ида, но въпреки това отишъл. След края отривисто критикувал декора, хореографията и изпълнението на своята бивша балерина, но бил възхитен от музиката, също като всички парижки музикални критици.

  • Чудесно! – беше единствената реплика на Морис – Ще се видим на третото представление.

Маестрото наистина беше учуден, че за няколко седмици произведението му, което траеше само 17 минути, бе застигнато от широка известност, особено след първото му концертно изпълнение в Карнеги хол. Беше си казал, че тази творба, за която убедено смяташе, че е „лишена от музика” би могла да бъде част от неделни концерти и нищо повече, а ето че големи диригенти и оркестри из Европа и Америка я включваха в репертоара си. През 1930 година се издаде първата грамофонна плоча с „Болеро”. Излъчваха я по радиостанциите по света и това донесе безпрецедентен планетарен успех на „една от най-оригиналните творби на ХХ век”, както казваха критиците.

Още през 1928 година, срещу 20 хиляди франка, Морис подписа договор с издателство Дюран и им отстъпи изключителните права върху издаването на партитури на „Болеро”, както и правото на една трета от приходите от публичните изпълнения на творбата.

Годините следваха, успехът на „Болеро” беше неудържим, но здравето на неговия създател се влошаваше. През лятото на 1933 година се появиха проблеми с писането, после с говореното, а скоро след това и с придвижването. Обичният му брат Едуар смяташе, че това е следствие на травмата, която получи заради нелепата катастрофа с едно такси, но лекарите казаха, че още в началото на 20-те години е показвал обезпокоителните признаци на безсъние, а пристрастеността му към цигарите съдействала на заболяването. В хипотезата, че би могло да бъде мозъчен тумор, в края на 1937 година, големият хирург д-р Кловис Венсан предложи да направи опит да спаси композитора. След операцията, Морис се събуди за един кратък момент, промълви името на своя брат и изпадна в кома. Отиде си от този свят на 28 декември 1937 година. Смъртта му извика голяма тъга и силна емоция по целия свят.

Единствен наследник на Морис бе брат му, който създаде Фондация „Морис Равел” и превърна дома му край Париж в музей. Грижеше се за името и достойнството на непрежалимия Морис. През 1954 година двамата със съпругата му претърпяха катастрофа, от която се възстановяваха трудно. Едуар се принуди да наеме четиридесет и осем годишната медицинска сестра и масажистка Жан Таверн, за да се грижи за тях. После взе за шофьор мъжа й, фризьора Александър, а когато след две години почина съпругата му, двойката Таверн се премести да живее при него. Не се мина много време и Жан се разведе, а Едуар Равел я направи свой единствен наследник. Това снесе смут в обкръжението му. Безпокойството нарастна когато се разбра, че Едуар се готви да сключи брак с Жан Таверн. Той обаче си отиде от този свят малко преди церемонията, а двойката Таверн се ожени отново.

Втора част

Децата на братовчедите на Морис Равел заведоха дело срещу съпрузите Таверн за незаконно присвояване на наследството. Процесът продължи десет години, през които SACEM (френското национално дружество за управление на авторски права) блокира сумите, които постъпват от творбите на Равел. Въпреки обществения натиск и горещо коментирания случай в пресата, където Таверн бяха наречени „безсрамници”, за всеобщо негодувание съпрузите спечелиха делото. Всъщност само Александър Таверн, тъй като Жан вече бе починала. През 1970 година той получи сумата от 36 милиона франка, днешни 48 милиона евро, които SACEM бе задържал докато траеше процесът. Адвокат на Таверн беше Жан-Жак Льомоан, бивш юридически директор на SACEM, човек с твърде спорна репутация. Виждайки нарастващата сума от авторски права на Равел, Льомоан бързо напусна директорския си пост и пое защитата на съпрузите, с много идеи как да се развие този финансов потенциал.

Първото, което направиха Льомоан и Таверн бе да принудят осемдесет и две годишния собственик на издателство Дюран да се откаже от приходите от публичните изпълнения на „Болеро”, както и от част от авторските права върху издаването на партитури на композитора. След това Льомоан създаде дружество за авторски права ARIMA и се впусна в правене на банкови сметки в данъчния рай на офшорните зони, където да се превеждат всички приходи от авторските права на Морис Равел.

Междувременно Александър Таверн се премести в Женева и се ожени за фризьорката Жоржет. Скоро и той на свой ред почина. Така втората жена на Александър – Жоржет Таверн стана новата единствена наследница на 90% от правата на Морис Равел. Останалите 10% бяха за Льомоан.

Но срокът на авторските права изтичаше петдесет години след смъртта на композитора. Към тях се добавяха годините на войната, което означаваше, че те ще станат обществено достояние на 31 декември 1996 година. На Жоржет Таверн и Жан-Жак Льомоан им оставаха малко повече от десетина години да получават тези облаги. Какво да направят, за да не изпуснат златната възможност на живота си? Чрез новия директор на издателство Дюран, те се обърнаха към министъра на културата и получиха продължение от петдесет на седемдесет години. Така срокът се премести от 1996 година на 2016 година.

През 2012 година Жоржет Таверн на свой ред си отиде от този свят, а нейна единствена наследница бе дъщеря й от първия й брак Евлин дьо Кастел. Като такава, Евлин също получи 90% от приходите. В резюме, майката на тази дама се омъжва за човек, чиято първа съпруга е била масажистка на брата на Морис Равел.

Когато Евлин наследи на свой ред правата, по света оставаха само три държави, където те още бяха активни: Испания, САЩ и Франция. Всички си задаваха въпроса дали тя ще предприеме нещо, за да получи ново заветно продължение. През 2018 година се случи почти чудо. Внуците на Александър Беноа, художника по костюмите и декорите на първото представление на балета „Болеро” на 22 ноември 1928 година в парижката Опера, подкрепяни от новата наследница предявиха пред съда претенции, че техният дядо е съавтор на балета, респективно на музиката. Поискаха това да бъде признато от SACEM и авторските права на „Болеро” да бъдат продължени до 2030 година, тъй като Александър Беноа е починал 1960 година. Делото два пъти бе гледано в съда и двата пъти техните претенции не бяха признати.

При изключително силната обществена реакция, светлина върху тази нескончаема сага беше хвърлена от разследването Парадайз пейпърс, представено от националното Радио Франс и Международния консорциум на разследващите журналисти, и публикувано от вестник Льо Монд. Историята на една музикална творба с времетраене от 17 минути, процеси за измама и кражба на наследство, блокирани милиони, множество сметки в различни офшорни зони.

За каква сума говорим? Приходите, получени до 1970 година възлизат общо на 48,6 милиона. Разследването установи, че от 1970 година до 2016 – годината, в която във Франция правата стават обществено достояние, годишната облага за Таверн и Льомоан е била около 1,5 милиона евро. Досега са изчислени приблизително 117 милиона евро, които хората присвоили си наследството на Равел са получили от авторските права върху „Болеро”. Упорито се говори, че те се готвят за трети опит за удължаване на срока. Предстои да видим дали ще бъдем свидетели на нов триумф на новото поколение „наследници”.

Ето, това е красиво-тъжната история на този световен шедьовър. Досега.

чети още

Пипи и АББА: очаквано добра комбинация 

Джон Маклафлин – четвъртото измерение на джаза

Най-синьото синьо: Пулия

Когато изкуството срещна бизнеса