Кралицата на приказка за възрастни – Амели Нотомб

„Книгите ми са предназначени за всички, за някои са леко четиво,за други –  интелектуална литература. И едното, и другото е вярно“ – Амели Нотомб.

фотография Иво Йованович


Амели – чародей, който превръща живака в злато, а лекия, обаятелен разказ в малък философски трактат. Увлекателна разказвачка. Тя повежда читателя към размисъл – така френската преса оценява появата й, а тя възкликва: „Славата ме порази, както мълнията поразява другите. Всеки мъничък жест ми се струваше царствен. Имах чувството, че приемам парада на славата.“

Амели Нотомб, или божествената Амели – звезда на европейската литература, автор на блестящи романи. Белгийката, родила се в Япония, израснала в Китай, САЩ, Бангладеш, Бирма, Лаос, учила в Белгия и свила гнездо в Париж. Дъщеря на барон, която съгласно установения порядък не може да наследи титлата на своя родител, защото тя се предава само от баща на син. Бракът с барон е единственият начин едно момиче да я получи. Амели Нотомб, по природа склонна към отричане на компромисите, без капка колебание избира самотния път на твореца. По игра на съдбата, неочаквано и за самата нея, на 17 юли 2015 година Негово Величество белгийският крал Филип я награждава с титлата баронеса, макар тя и да не е била омъжвана. С характерната си философска ирония Амели Нотомб коментира събитието: „Присъжда ми се благородническата титла, нима не съм длъжна да я приема“, и без да крие задоволството си, се обръща към баща си с думите: Виждаш ли, папа, не съм омъжена за барон и все пак съм баронеса“. И горчиво възкликва: „За да стане барон, моят брат е трябвало просто да се появи на бял свят, а аз трябваше да напиша твърде много книги за това“. Парадокс, достоен за перото на Оскар Уайлд, възкликват критиците. Ако великият Уайлд бе между живите или Амели бе живяла в епохата му, то независимата и остроумна госпожица, обожаваща екстравагантните шапки, несъмнено би могла да бъде негова муза. Любимите черни шапки със странните си форми са неделима част от визията на Амели Нотомб също както прекрасната орхидея, безукорно забодена в илика на блейзера на поета. Добрите артисти съществуват просто в това, което правят, и следователно са съвършено безинтересни в това, което са“. Този афоризъм на великия ирландец не може да се отнесе до Амели, чийто причудлив образ несъмнено би намерил място по страниците на някой роман или пиеса на славния Уайлд, ако по игра на случая двете сродни души на изкуството се бяха срещнали в реалния живот. Остроумната ексцентрична дама наистина би могла да бъде муза на артиста. Но знае ли някой? Може и духът на Оскар Уайлд да се е вселил в тялото на скромната белгийска писателка, както се нарича самата Амели, когато говори за себе си.

Писателката, позната още и като enfant terrible на френската литература, не крие от света своите преживявания и комплекси – опитите за самоубийство на 4-годишна възраст, анорексията… и разказва: „На десет години  настъпи зенитът в моя живот, възрастта на зрялото детство. Щастието ми бе безкрайно, но едновременно с това у мен растеше тревога, долавях зловещ камбанен звън в далечината. Тялото ми стремително се променяше. За една година пораснах с 12 см, съзираха се и гърдите ми, смешно малки, но на мен и това ми се струваше  твърде много, дори се опитах да ги изгоря с една запалка подобно на амазонките, които изгаряли едната си гръд, за да могат стрелят с лъка. В Бангладеш ми разказваха, че гладът е мъчителен само за кратко, колкото по-дълго гладуваш, толкова по-малко страдаш. И на 5 януари 1981 г., в деня на света Амели,  решително постанових – преставам да ям. На 15-годишна възраст тежах 33 кг при височина  метър 1,70. Кичури падаха от косата ми. Заключвах се в банята, за да се наслаждавам на ходещия си труп. Беше ми приятно. И тогава се случи невероятното – тялото се разбунтува срещу главата. Отказваше да умре. Въпреки заповедите на главата то се надигна, тръгна към кухнята и се нахвърли върху  храната. Ядях и се обливах в сълзи – мозъкът се възмущаваше от действията на тялото. На седемнайсет години постъпих в Брюкселския свободен университет. Белгия си остава загадъчна за мен, може би и затова започнах да пиша. Недоумението е прекрасна закваска за писане. То все повече набухваше и се изливаше в романи. От седемнайстата до двайсет и третата си година пишех, без да дори да подозирам, че книгите ми някога ще видят белия свят. Пишех от някаква вътрешна необходимост, която бе и си остава мой двигател. Обявяването на книгите ми бе нещо секундарно, дойде едва по-късно, просто като игра на случая“.

Изумителен е фактът, че Амели Нотомб сътворява много повече книги, отколкото издава. Известно е, че годишно пише 3 до 4 книги, но само една предава за печат, останалите съхранява в кутии и както повелява завещанието й, не трябва да бъдат представени на читателската публика дори и след смъртта й. „В моето завещание изрично е казано, че в случай на смърт, знае ли човек, тя може и да ме прескочи, някои мои ръкописи трябва да останат недокоснати и никому известни.“ Съдейки по всичко, Амели Нотомб се отнася несериозно към смъртта и по мнението на критиците това отново води към Оскар Уайлд и известния му афоризъм: „Животът е твърде важно нещо, за да се отнасяме сериозно към него“. 

Писателката по нищо не отстъпва на причудливите герои на своите книги. Обожава умопомрачителни шапки и гнили плодове, не  умее да се сработи с компютъра и мобилните телефони и пише излизащите си в бесни тиражи книги в евтини ученически тетрадки с невероятна скорост и обезателно топло облечена. Казва, че когато пише, температурата й рязко пада.  

„Всеки ден, дъждовен или слънчев, при 40-градусова треска или след скандали в семейството, седнала с празен стомах на табуретката, аз пиша в ученическата си тетрадка  от 4 до 8 часа сутринта. Преди разсъмване изпадам в странно състояние на душата, за да открия онова нещо, което наподобява морална чистота. Мога да работя навсякъде с помощта на допинг от екстра силен кенийски чай. Ежедневният ми ритуал не подлежи на промяна. Смисълът на моето съществуване е в творчеството. Писането е моята молитва, моят начин да вляза в контакт със сакралната сила.“

Фредерик Бегбеде я нарича Светия дух на френската литература. „Романите ви пораждат зависимост“,  казва й един читател. „Не, отвръща Амели, това е вирус, зараза, която се предава чрез словото.“

чети още

Новата посока на технологичния свят – срещата на ярката индивидуалност с високите технологии

На ръба на надеждата – какви тенденции предвижда Мариан Залцман за 2024 г.

Cosmic SnowWhite

„непознатиТЕ“ по следите на четвероевангелието на Иван Александър в Румъния