Как Хемингуей преживя испанския грип, но го пропусна в романите си

Месеци наред тихо и неумолимо из притихналите улици, апартаменти, разцъфтели паркове и пусти слънчеви плажове витае думата „карантина”. Промъква се застрашително в разговорите за мечтани летни почивки, къщи на брега на морето, топли вечери с вино и приятели.

фотография Иво Йованович


Да, ама оказва се, че колкото и да са напреднали науката и технологиите в XXI век, нищо по-умно и ефективно от изолацията не е измислено от Авицена досега.

Така че, макар и до болка позната, карантината е новият ни стар страх, краят на всеки план и блян. Неизбежният затвор, за да продължим да живеем. Без да знаем обаче какво ни чака зад ъгъла. Как още ще се промени живота ни при сблъсъка със следващата опасност.

Вече се чуха хиляди пророчества – „Светът вече няма да е същият”. Но дали е така? През двайсетте години по времето на испанския грип и Първата световна война мнозина също смятат, че смъртоносната епидемия ще промени нравите и живота на планетата. Съвсем скоро обаче човечеството се излекувало дори и без ваксина. А великите писатели и свидетели на събитията Хемингуей, Фицджералд и Дос Пасос не споменават в книгите си почти нищо за епидемията, а дори прекарват чудесни моменти от живота си в карантина. 

Младият Ърнест – тогава пострадал във военните действия шофьор на линейка с над 70 рани, преживява в Милано в разгара на инфлуенца своята любовна история с медицинска сестра. Докато се разгръща романът му с Агнес фон Куровски, в Италия от епидемията умират 550 хиляди души, но те не попадат в книгите му, въпреки че са почти толкова, колкото и убитите на фронта.

По същото време другата голяма надежда на американската проза – Фицджералд, изолиран някъде в Алабама, САЩ, също не прекарва никак скучно своята карантина. Докато чака да го изпратят във Франция, среща своята голяма любов – Зелда. Той също не е особено впечатлен от епидемията, независимо че инфлуенцата убива 600 хиляди американци. В произведенията му няма място за тяхната трагедия. 

Още по-уникална е карантинната история на приятеля на Хемингуей и Фицджералд – Дос Пасос. Току-що завършил „Харвард”, той влиза във войната също като шофьор на линейка и се заразява тежко от испанския грип по време на военните действия във Франция. Пасос едва остава жив, но също не пише нищо особено за епидемията в романите си.

За тримата бохеми е далеч по-вълнуващо да описват войната с нейните 15 млн. убити, а не последвалите 50 милиона жертви на испанския грип. Ако бяха преживели коронавируса днес, те по-скоро щяха да бъдат мангъровци, които обаче нямат нищо против карантината на ген. Мутафчийски. 

Колкото и да звучи невероятно, и на нашите съвременници може би съвсем скоро силно ще им липсва непоносимото мъчение да се шляеш по пижама цял ден, да живееш без трафик със стотици нервни простаци наоколо, да опечеш първия си козунак и да си клатиш краката. Въпреки че само преди броени дни се чудехме кой перверзен ум е измислил задължителната изолация. 

Още през XIV век безжалостните средновековни умове отблъскват от градовете си заразите, като не позволяват корабите да достигат до бреговете им.  Идеята може би е подсказана от пътешествениците. Почти два века по-рано прочутият арабски лекар Авицена забелязва, че когато се отделят болните, заразата отшумява. Така венецианците решават да държат чуждите моряци далече от пристанищата си по 30 дни и чак след това им позволяват да влизат в града. За първи път Рагуза (днешен Дубровник) въвежда със закон т.нар. трентино (30 на италиански) – един месец задължителна изолация. Ужасът от бубонската чума по това време ги кара да мислят за защитата си. По палубите на блокираните кораби се вадят запасите от ром и едномесечният купон започва безстрашно.

Страшното става после. Безмилостната чума си отива, но времето в изолация за моряците, вместо да се намали, се увеличава от trentino на quarantino (40 дни на италиански). И така думата карантина влиза в почти всички езици и остава непроменена от XIV век до днес. Дължината й не е никак случайна. В Библията цифрата 40 има таен смисъл. 40 са дните на поста, 40 дни продължава потопът, 40 дни минават от Възкресението до Възнесението на Христос. Изобщо всички големи изпитания продължават 40 дни – това е пределът на възможното в религиозните представи. А може би и границата на физическа и психическа поносимост в светския свят.

Разбира се, винаги се намират силни изключения от правилото. Като ирландската емигрантка в Ню Йорк Мери Малън. Тя прекарва цели 26 години от живота си в карантина.

Едни ще го нарекат рай, а други – ад. Жената е готвачка на богати семейства и така заразява около 50 души с тиф, въпреки че реално никога не е била болна. Дълго разследване разкрива, че е приготвяла подобие на сладолед. Понеже десертът не е минал през никаква термична обработка, всяка хапка била заразна. Единственото решение за Мери в началото на ХХ век обаче било доживотната карантина. 

Въпреки че 100 години по-късно светът вече се побира в дланта на мобилния телефон, решенията в криза са едни и същи от Средновековието – затваряне и изолация. Универсалният начин да излекуваме себе си и страха независимо от всесилните технологии. До следващата епидемия, която ще дойде отново от Китай, както се случва неизменно с почти всички смъртоносни болести от XVI  век до днес.

Може би и затова спасението, както и грешките се търсят в миналото, а не в настоящето. Неслучайно в силно засегнатите от COVID-19 Китай, Франция, Италия и Япония романът на Албер Камю „Чумата” се оказва най-поръчваната книга по време на задължителната карантина. А там наистина има просто обяснение на необяснимото: „Единственият начин хората да бъдат заедно е да им изпратиш чума”.

Отново до болка познато решение.

чети още

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 2

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 1

Oтворено писмо до Ориана Фалачи

10 септември 2001: пропуснатият ден