Тя е висока 202 см., талия-97 см., ханш-129 см., гръдна обиколка-121 см. Пристигнала с кораб във Франция преди 200 години и веднага била представена на Луи ХVIII. Пленила кралското му сърце и той направил от Лувъра неин постоянен дом. Одисеята й, пълна с драматични обрати, е част от мита за нея и продължава да ражда и днес въпроси.

През ранната пролет на 1820 година няколко кораба на френската марина предприели опознавателно плаване из Егейско море. На палубата на един от тях, младият подофицер Оливие Вутие с интерес разглеждал през бинокъла си показалият се на хоризонта остров Милос. Много култури били минали оттам – от предисторически времена, през елинската епоха, византийската, а накрая и Османската империя. Оливие Вутие бил любопитен и когато след около час „Естафет” акостирал на острова, той пръв слязъл на сушата. Разходил се из песъчливите улички с боядисани в бяло и синьо селски къщи. Кози и кокошки се мотали из краката му, а пролетното слънце го сгрявало приятно. Отнякъде се дочули силни удари и Вутие решил да види какво се случва в това мързеливо обедно време. Един набит запотен селянин копаел в края на двора си, а край него жена му ровела с ръце из пръстта, от която се подавал изящен мраморен гръб. Вълнение обхванало Вутие и той с думи и жестове се опитал да насърчи селянина да продължи. В суматохата се разбрало, че човекът се казва Йоргос. Скоро се появил мраморен торс на млада жена със събрани на нисък кок коси. Едната й ръка била оцеляла до лакътя, а другата почти липсвала. Когато по-късно се появила и долната част на статуята, Вутие не можал да си намери място от възторг. Задъхан изтичал обратно до кораба. Извикал капитана и преводача и всички се върнали при Йоргос, където вече били надошли съседи. Отпочнал се дълъг пазарлък, като накрая гърците се съгласили да им дадат статуята срещу заплащане. След близо половин час вайкане, сръдни и хитрувания двете страни си стиснали ръцете, като се разбрали, че капитанът ще уведоми френския посланик в Константинопол и консула в Смирна (днешен Измир) и че ще се върне обратно в Милос с парите, за да вземе ценната находка. Най-доволен бил Йоргос, който се кръстел и благодарял на небесните сили, че днес са му дали този невероятен късмет. Вечерта Оливие Вутие дълго не можал да заспи след преживяното. Повъртял се в леглото и станал, за да напише всичко в дневника си, а после и в писмата до близките си във Франция.

Потънал в коженото си кресло, френският посланик в Константинопол маркиз дьо Ривиер гледал това малко късче от Босфора, което се показвало иззад тежките завеси на кабинета му. Кралят не го долюбвал и това му създавало определени проблеми и особен дискомфорт. Но сега при мисълта, че намирането на тази статуя е чудесна възможност да спечели отново височайшето благоразположение, бъдещето му изглеждало доста по-ведро. От следобедния му размисъл го извадил секретарят, който внесъл писмо от Смирна. В него консулът съобщавал тревожната новина, че първенците на острова са решили да дарят статуята на турския сановник Николаос Мурузи, драгоман на османската флота, доверен човек на адмирала и представител на остров Милос пред Великата порта в Константинопол. Стряскащата новина накарала маркиза да вземе мълниеносно решение с бързина, която не му била в природата. Наредил на секретаря на посолството виконт дьо Марселюс, който владеел отлично гръцки език, веднага да отпътува за острова с достатъчно пари и да вземе „нашата Венера”, както всички били започнали да я наричат.

Със самото си пристигане на Милос, виконт Марселюс се натъкнал на съкрушителна гледка. Неколцина моряци влачели по земята отделни парчета от статуята, хвърляли ги със замах в една баржа, за да ги откарат до турския ветроходен кораб, закотвен в залива. На французите им станало ясно, че трябва на всяка цена да попречат на ветрохода да отплава. За късмет вятърът се обърнал и не се наложило да прилагат сила. С присъщата си дипломатичност Марселюс се впуснал в преговори с първенците, които не отстъпвали и на сантиметър, но когато им се казало, че лично френският крал ще бъде обиден от техните действия, те започнали да се споглеждат. За повече драматизъм, Марселюс им обърнал внимание, че на френския кораб има петдесет въоръжени моряци, които само чакат неговата дума и със сила ще вземат договореното. Това предупреждение окончателно охладило страстите и убедило гърците да отстъпят. А надареният с житейска мъдрост Йоргос потривал отстрани ръце, защото с всяко изречение продажната цена се вдигала.

При прехвърлянето на статуята турските и френските моряци доста се посбутали и посритали насред неразбираеми и за двете страни цветисти подвиквания,. Виконтът платил на щастливия Йоргос поисканите 836 сребърни пиастри и френският кораб отплавал с ценния товар. На палубата му капитанът и Марселюс си стиснали ръцете, запалили по цигара и облекчено поели дълбоко въздух.

След няколко месеца, на 1 март крал Луи ХVIII, внук на Луи ХV и брат на гилотинирания Луи ХVI, приел на аудиенция маркиз дьо Ривиер. С голямо задоволство Негово Величество получил като личен подарък статуята на Венера от Милос. Преди да му бъде представена, тя била щателно почистена. Ясно се видели няколко малки дупки върху косата, служещи за закрепване на златната й диадема, както и такива на ушите за златните обеци, украсявали изящното й лице. Изцяло пленен от магията на перфектните пропорции и финеса на Венера от Милос, кралят решил, че това великолепие трябва да бъде изложено в Кралския музей (бъдещия Лувър). Височайшето желание било продиктувано и от едни други мотиви. След поражението на Наполеон при Ватерло и конгреса във Виена през 1814г., Франция била задължена да върне на държавите-победителки заграбените произведения на изкуството. По тази причина доста зали в Лувър загубили своя блясък и пищност, оставайки полу или напълно празни.

А консулът в Смирна писал отново на посланика с молба да се намеси, така че първенците на остров Милос да не бъдат санкционирани от Николаос Мурузи. Първоначално маркиз дьо Ривиер се подразнил, че продължават да го занимават с тези островитяни и то насред големия успех, който пожънал пред крал Луи ХVIII. Но след като поразмислил, той им изпратил 7000 пиастри, които гърците от своя страна изплатили на турския сановник като обезщетение.

В естеството й на кралски подарък се налагало Венера от остров Милос бързо да бъде изложена в Кралския музей, за да се спази височайшата воля. Но преди това трябвало да се оправят някои повреди по нея, част от които били от времето прекарано под земята, а друга от спречкването между турските и френски моряци – отчупен нос, отчупен кок, липсващо стъпало. В доклада си виконт Марселюс подробно бил описал щетите, нанесени върху статуята по време на сбиването на пристанището, но в тези сведения не се споменавало нищо за ръцете й. Реставраторите оправили по-дребните повреди и тези, от които зависела стабилността й, но взели мъдрото решение да оставят ръцете в състоянието, в което е била намерена. Още при първото й представяне в Лувъра публиката горещо я акламирала. Оценката била единодушна, че с тези неустоими идеални пропорции, красота и хармонична чувственост Венера от остров Милос е световен шедьовър.

От намирането й досега изследователи, историци и почитатели си задават един и същ въпрос: Но какво е държала Венера от остров Милос в ръцете си? Първи реставраторите на Лувъра разсъждавали върху тази загадка. Тяхна е най-старата версия, в която се е изказало мнение, че в лявата си ръка е държала „ябълката на раздора”, която Парис й дал при спора между Афродита, Атина и Хера, коя богиня е най-красива. Привърженик на тази теория е и доскорошния директор на Лувъра Жан-Люк Мартинез. Друго предположение е, че се е облегнала с лявата си ръка, в която отново държи ябълка, на дясното рамо на Марс, богът на войната и неин любим. Трето предположение я свързва отново с Марс. Този път тя току-що е излязла от банята и се наслаждава на отражението на своя образ върху блестящия щит на обичания мъж. Силният аргумент е, че не е облечена в характерната си роба, а е загърната небрежно от кръста надолу, сякаш току-що е излязла от водата. Има още доста теории, една от които буди тъжни философски размисли. Тази версия казва, че богинята е решила да преде. С лявата си ръка, тя опъва нишката на нашия живот, а в дясната я намотава на вретеното на времето върху нишките на други хора.

И днес не стихват легендите, предположенията и фантасмагориите около богинята на любовта. За изкушените любители на загадките, отстрани на статуята, в залата на Лувъра, където е изложена, е поставено дискретно пано с изображения на различните хипотези на големия мистичен въпрос.

Някои си задават още един. Коя е тя всъщност? Дали това е Венера или Амфитрита–морска богиня, почитана на остров Милос …

Милата многострадална Венера от остров Милос, намерила най-накрая своя дом, който трябвало все пак да напуска на няколко пъти. Първият път през 1870 година, по време на Френско-пруската война. Била грижливо опакована, поставена в дървена каса и скрита в подземията на парижката Префектура. През Втората световна война отново била евакуирана, но този път в Южна Франция. За последен път напуснала не само Франция, но и Европа през 1964 година, за да бъде показана на японската публика по време на посещението на легендарния френски министър на културата Андре Малро.

**************************************************************************

Крал Луи ХVIII умира само три години след като дарява на бъдещия Лувър статуята на Венера от остров Милос. Политиката му на управление е умерена, целяща да внесе в страната успокоение и увереност. Покровител на изкуствата.

За заслугите си към Франция, след завръщането си от Константинопол, посланикът маркиз Шарл-Франсоа Рифардо дьо Ривиер получава най-високата държавна награда Почетния легион. Умира през 1828 година.

След като се уволнява от служба във френската марина, Оливие Вутие участва активно в гръцкото национално освободително движение. Стига до чин началник на гръцката артилерия. След завръщането си във Франция се оттегля от активна дейност. Написал е две книги за участието си в събитията в Гърция. Умира на 80-годишна възраст.

Виконт дьо Марселюс прави успешна и продължителна кариера във френската дипломатическа служба в големи европейски столици като Лондон и Мадрид. Умира през 1861 година.

За по-нататъшната съдба на Йоргос не знаем нищо, но в едно по-късно изследване се е промъкнало твърдението, че името му е Теодорос Кендротас.