Приготви си кафе и провери как мисли един от тях – архитект Алваро Сиза.

Кой “играе” в тази история?

АС:  Алваро Сиза, най-известният португалски архитект, носител на наградата “Прицкър”, (еквивалент на Нобеловата награда в сферата на архитектурата). На 86 години той продължава да проектира и да впечатлява със сгради, където светлината и метафизичните обеми в бяло се преливат във впечатляващи архитектурни шедьоври.

ВБ: Владимир Белоговски – архитект и журналист

ДМ: Аз – Добрин Михайлов – архитект

Учител и другар: Фернандо Тавора

AC: Първият ми преподавател, Фернандо Тавора, прояви интерес към работите ми. Остана приятелство за цял живот. Първите поръчки в Матосиньош ми ги възложи той. Тавора беше 10 години по-възрастен от мен. Също така започнах като архитект с къщички на познати на моя баща. Бяха малки къщички.

Гауди


АС: Интересувах се от Гауди, но най-вече ме интересуваха формите му, както и скулптурата му, вратите и прозорците, които правеше.

Скулптура и архитектура

AC: В началото на следването чаках момента да се преместя да уча скулптура. Не се чувствах вдъхновен от архитектурата. На 15-годишна възраст вече бях започнал със скулптура, но семейството ми ме убеди да се захвана с нещо по-сериозно като архитектура, нещо, което възприемаха по-добре. Затова промених решението си. По-късно се влюбих в архитектурата истински.

Португалия на Салазар и по времето на Студената война


AC: Да се ходи на ресторант в Португалия по онова време беше нещо изключително. Хората се хранеха у дома. Родителите ми имаха прислужница, а тогава беше прието да се обменя домашен труд в замяна на прехрана и легло. Този домашно семеен живот се дължеше на липсата на телевизия, както и на рядкото излизане от вкъщи.

Банките и отпускането на кредити


AC: По-късно банките улесниха живота ни, макар да не се знаеше какво седеше зад тях. Би трябвало да се ограничава достъпът до кредит, защото не е полезно да се отпуска повече, отколкото човек има нужда. Впоследствие хората плащат грешките, най-вече хората с най-малки възможности. Най-вече тези хора.

Европа и Европейският съюз

AC: Аз съм за Европа, но не за тази Европа. Архитектурата не е пред гибел, но смятам, че Европейският съюз движи слепи идеи и задължения, които обслужват интереси, което в крайна сметка ощетява. Ако работиш с двойно повече от нужните служби, някой се облагодетелства от това. Интересите са заменили политиката. 
Когато в Португалия внеса проект за одобрение, трябва да внеса и един документ с който да декларирам, че съм отговорен за всичко, за работата ми, за тази на строителя и т.н. Но когато отида на строежа, ако нещо е объркано и наредя то да бъде поправено, тогава има думата ръководителят на обекта. Ако каже, че няма време за корекции и трябва това нещо да остане, както си е – точка по въпроса.

Скулптура

АС: Работих и с един железар, който имаше купища старо желязо. Хората там много обичаха да ми помагат да заварявам. Казваха, че скулптурата не е механична работа като рязането на прозорци и в крайна сметка им доставя удоволствие.
Скулптурата е по-приятна от архитектурата. Тя създава по-малко спънки, не минава през онзи дълъг процес за одобрение на проекта, нито през всички законови ограничения.  Не заменям скулптурата с архитектура. Зад една скулптурна инсталация седи архитектура, а също така и един архитектурен проект. От едно семейство са.

Традиция

ВБ: Опитите за категоризация на вашата работа  я описват като „критичен регионализъм” или като „поетичен модернизъм”. Г-н Сиза, как разбирате традициите?

АС: Във всеки случай традициите не означават вглъбяване, обездвижване, напротив, стойността на традициите се крие в иновациите. Традицията не е обратното на иновациите: те се допълват. Традицията се поражда от последователни промени. Изолираните култури, които се опитват да запазят традициите си, без да са отворени за новите идеи, претърпяват крах. Всяка традиционна култура е повлияна от външни фактори. Кенет Фрамптън бе първият критик, който осъзнаваше важността на идентичността.
Невъзможно е да се направи нещо изцяло ново. За пример вижте “Вила Савоя” на Льо Корбюзие. Истината в архитектурата е, че нищо не е изцяло ново, а променено старо или трансформирано. Хоризонталните прозорци тип окачена фасада, свободният етаж без колони и стени и т.н., това са все познати неща.

Посрещане на архитектурните поръчки/предизвикателства

ВБ: Г-н Сиза, как „опитомявате” архитектурните поръчки?

Започвам да рисувам от самото начало. Не ме притеснява анализът на проблемите или  условията на обкръжаващата среда, нито пък самият терен. Защо? Защото първоначалните анализи предполагат много информация и много малко архитектура. И тогава, още в началото, започвам със скиците, дори още преди да съм посетил мястото, и почти винаги тези скици се оказват много положителни. Използвам ги, за да начертая идеята, която се появява само след създаването на много скици.
Също така работя с много макети. Когато се достигне определено ниво на работа, намирам допирните точки между точните науки и изчисления и свободния полет на интуицията. А те се събират в една и съща точка. Често се случва в началото на проекта да не се знае накъде да поеме той. В тези моменти имам нужда да се разсея. Вземам си почивка, нахвърлям много рисунки и скици и изведнъж бивам озарен от идеята. Тогава разбирам, че има връзка между ръката и мисълта. Едната допълва другата. Аалвар Аалто е говорил по темата.

ДМ: Алберто Кампо Баеса също говори за тази връзка, назовавайки я като „Мислене с ръцете” или „Да мислиш с ръцете си”.

Красота и функционалност

АС: Красотата ме интересува като тема. Красотата е пикът на функционалността. Ако нещо е красиво, то е и функционално. Аз не разграничавам красотата от функционалността. Красотата е най-висшата форма на функционалност за архитектите… работата на всеки архитект трябва да цели нейното търсене.

Архитектурата е в служба на хората. Когато клиентът поиска нещо, ти като архитект носиш отговорността да сътвориш проект, основан на неговите лични нужди и цели и който същевременно да е възможно най-прецизен.

ВБ: Г-н Сиза, какво мислите за твърдението, че добрият архитект работи бавно?

АС: Компютрите направиха възможно да се проектира и строи много по-бързо, но времето за размишление е все още по-дълготрайно от тези процеси. Архитектурата е въпрос на дискусия и провокация: не могат да съществуват без предварително да бъдат обмислени. Компютрите могат да подпомогнат мисленето, но архитектурата продължава да бъде едно бавно изкуство.