Залцбургският фестивал – 100 години между древното и модерното

Юбилей в пандемия и с предпазни мерки, но истински празник на изкуствата

Залцбургският фестивал привлича хиляди почитатели на музиката и театъра от цял свят, а за изпълнителите отдавна се е превърнал в институция, еднаква по значимост с „Ла Скала“, „Ковънт Гардън“, „Арена ди Верона“ или Метрополитън опера.  Тази година фестивалът отбелязва 100 години от първото си издание. Вековният юбилей протича в условията на нестихваща пандемия, при строги предпазни мерки за изпълнителите и за публиката и при силно редуцирана програма. Независимо от това всички са доволни, че и този път традицията от 1920 г. насам е спазена – нито година без фестивал. 
При „нормални“ условия деветте сцени в града са претоварени с многобройни оперни, концертни, театрални и камерни прояви. Обичайна практика е да има до пет-шест различни представления дневно, които включват и програма за най-малките. Този път това не е така, но жителите на Залцбург, както и посетителите от цяла Австрия, Германия и Швейцария нямат основания да съжаляват – списъкът с участници отново е традиционно звезден. Намират се и билети за повечето събития – нещо изключително рядко в сравнение с други години, когато всичко е разпродадено месеци по-рано… 
За официален старт на Залцбургския фестивал се смята 22 август 1920 г., когато на катедралния площад в града е изпълнена за първи път пиесата на Уго фон Хофманщал „Всеки човек“ (Jedermann), представяна и до днес. Хофманщал е човекът, който очертава философията на фестивала, като продължение на меморандума, представен през 1917 г. във Виена от режисьора Макс Райнхард. Двамата са подкрепени от композитора Рихард Щраус, сценичния дизайнер Алфред Ролер и от Франц Шалк – диригент и директор на виенската Хофопера. 
На следващата година представлението по пиесата на Хофманщал е съпътствано от няколко концерта, а през 1922 г. са изиграни и първите оперни спектакли в града на Моцарт. Залата на негово име, която се намира в известната от 2006 г. насам като „Дом за Моцарт“ сграда – музей на великия композитор, е първата, отворила врати специално за фестивала през 1925 г. В продължение на десетилетия тя е наричана Малката фестивална зала и е претърпяла няколко архитектурни реконструкции, за да се превърне в днешното акустично и зрително бижу. В нея преди дни бе поредният триумф на Соня Йончева с барокова програма на автори от XVI – XVII век, българската песен „Заблеяло ми агънце“ и музика от XX век. 

Голямата фестивална зала, мястото за централните оперни и концертни събития на феста в Залцбург, е открита през лятото на 1960 г. с „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус, дирижирана от Херберт фон Караян. Великият Маестро е оставил своя траен отпечатък върху фестивала с новаторските си идеи и с привличането на най-големи световни звезди на оперната и музикалната сцена в Залцбург. Той довежда там имена като Еторе Бастианини, Франко Корели, Леонтин Прайс, Мирела Френи, Пласидо Доминго, Аньес Балца, Хосе Карерас. Берлинската филхармония става редовен гост на феста заедно с домакините от Виенската филхармония. Известен като почитател на българските гласове, Маестрото кани в Залцбург Николай Гяуров, Анна Томова-Синтова, Гена Димитрова, хора на Софийската опера. В по-ново време в знаковата роля на Маршалката от „Кавалерът на розата“ триумфира и Красимира Стоянова.  
Караян е човекът, променил тотално дотогавашната концепция за Залцбургския фестивал, отваряйки го към света. Неговото присъствие там започва през 1948 г. като диригент, преминава през назначаването му за артистичен директор през 1956 г. и продължава като ръководител на фестивала или като член на управата чак до смъртта му през 1989 г. Негова е идеята за Великденския фестивал в Залцбург, който се провежда от 1967 г. 
Въпреки превратностите на времето и исторически събития като Втората световна война фестивалът не е спирал нито веднъж. През 1944 г., когато след неуспешния атентат срещу Хитлер министърът на пропагандата на Третия райх Гьобелс отменя всички фестивали в Германия, в Залцбург се провежда един концерт и репетиция с костюми на насрочената за тогава, но състояла се едва през 1952 г. световна премиера на творбата на Рихард Щраус „Любовта на Даная“. 
След аншлуса от 1938 г. Австрия официално е в границите на райха. През 1939 г. лично фюрерът Адолф Хитлер удостоява фестивала с присъствието си. В годините до 1944 г. събитието е изцяло подчинено на нацистката идеология и по разпореждане на Гьобелс там се изпълняват само творби от немски автори. През 1943 г. нацистите променят името на фестивала на „Залцбургско лято на театъра и музиката“. Чуждестранна публика не се допуска. Зрителите от цял свят насилствено се заменят от завръщащи се от фронта германски войници и от нископлатени работници от военната индустрия със субсидирани по специална програма билети за събитията. Нежелани през този период са знакови за фестивала имена като диригентите Бруно Валтер и Артуро Тосканини, отпадат търсени творби, свалени по политически съображения.
Залцбургският фестивал надживява всичко това и през лятото на 1945 г. с подкрепата на американските войски се провежда отново само три месеца след капитулацията на нацистка Германия в града, пълен с бежанци и в условията на процъфтяващ черен пазар на стоки от първа необходимост. Още през следващата година оркестърът на Виенската държавна опера и Виенската филхармония се завръщат на фестивала, с който оттогава се свързват имена като диригентите Вилхелм Фуртвенглер и Карл Бьом и изпълнители като Елизабет Шварцкопф. Тогава се създава новият стил на представяне на Моцарт – едновременно опера и театър. Десетилетия по-късно артистичният директор на фестивала Петер Ружичка (2002-2006) организира не само първото интегрално изпълнение на всичките 22 опери на гения от Залцбург по случай 250 години от рождението на композитора, но фестивалът се превръща в място за световни премиери на съвременни оперни заглавия и симфонична музика. Оттук изгрява ярката звезда на Анна Нетребко в „Травиата“ с Роландо Виясон на режисьора Вили Декер, а имена като Томас Хемпсън, Диана Дамрау и Рене Папе правят рекордно бързи разпродажби на своите участия на фестивала. 
Залцбургският фестивал е мястото, където си дават среща класически и модерни прочити на творби на Достоевски, Гогол, Стефан Цвайг и съвременни драматурзи. Млади режисьори от различни държави са поощрявани с награда за постиженията им на театралната сцена. 
Подобно на другите големи фестивали, и Залцбургският има своите падове и възходи. Не всички събития в разнообразната му програма са посрещани с възторг. Понякога експериментите на някой известен режисьор са яростно отхвърляни и от публиката, и от критиците. Но новаторската линия, експериментът, търсенето на неочакваното и сблъсъкът му с традиционното все повече се превръщат в запазена марка на фестивала в града на Моцарт. Бароковата перла, за която един от създателите на феста, Уго фон Хофманщал възкликва: „Залцбург е сърцето на Европа… Залцбург е сграда, разположена между градската среда и провинцията, между древното и модерното“. Може да се каже, че фестивалът, наследник на вековна традиция в изкуствата, е фундаментът на тази сграда.