Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ

“Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, ти знаеш къде трябва да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински, и ще се научиш да виждаш смисъла зад всичко това” – пише Екзюпери. Днес се навършват 120 години от рождението му.

фотография Иво Йованович


Имате ли кибритче? – питам продавачката в кварталния магазин. Нямат. Обикалям още няколко магазина, навсякъде ми предлагат разни огнедишащи устройства без душа. Искам си моето обаче, за да запаля свещите. Те горят по друг начин, когато им вдъхнеш огън от дървеното сърце на клечица. Влюбена съм в топлата нощ… И макар тази да не е от уютните и безветрени, отворила съм лаптопа на терасата и пиша за… Екзюпери. Отляво се втурва немилостив вятър, завихря кичур около лицето ми, пръстите ми не смогват да догонят мислите, препускат лудешката по клавиатурата, задъхват се, о, боже, още думи, още, бързеите на мисълта се разбиват в клавишите, срещу мен изшумолява живот в дървото с гнездото на свраките, някъде вдясно, където е югозападът на нощта, засвирва отново онзи тромпет, бих правила любов с теб, непознати ми свирачо, без да знам името ти, искам от възторзите ти, Екзюпери е обичал като луд, проумял е нощта, изкатерил е цитаделата, къде ми е одеялото, вятърът е непропорционално саркастичен на мекотата, завивам се, пръстите ми зациклят върху буквата „Х“, давай, разбери какво е, защо трепна и помръкна в онзи прозорец светлинката, дали му изгасиха фантазията, до мен изстива чашата среднощно горчиво кафе, обичам го студено до разсъмване, тихо сега, тихо… ражда се Антоан…

На 29 юни 1900 година в Лион граф дьо Сент-Екзюпери посреща на бял свят своя син Антоан – третото дете в семейството. Само четири години по-късно и след още две деца бащата умира и майката – графиня дьо Сент-Екзюпери, изцяло поема грижите за петте си най-скъпи създания. 

Антоан, който от съвсем малък е импулсивен и поривист, е страстно привързан към майка си. Той я следва по петите с малко зелено столче и сяда на него да си почине, когато майка му спира за нещо. От нея Тонио (така го наричат близките му) наследява дарбата на въображението, поетичните и артистичните способности, музикалния слух – свири прекрасно на цигулка. Сестра му Симона си спомня: „Детството ни – това е семейният ни дом, светът на животните, светът на растенията от нашия парк. Бяхме петима и променяхме приятелствата и привързаностите си в зависимост от настроенията и сезоните. Също като Женевиев, героинята от „Южна поща“, ние сключвахме съюзи с липите, овцете, скакалците, квакащите жаби и изгряващата луна. От плевнята, където черната котка хранеше котенцата си, се втурвахме в градината, за да берем касис. При хубаво време си правехме убежища на дърветата, строяхме си в люляковите храсти колиби, постилайки ги с мъх. Отглеждахме зеленчуци и скъпо ги „продавахме“ на близките си. В дъждовните дни играехме на гатанки или се качвахме на тавана. В облаци от прах, под ронещата се мазилка, почуквахме каменните стени и дебелите стари греди, търсейки „съкровище“ – вярвахме, че във всяка стара къща има съкровище. Вярата ни в съкровището, скрито някъде, трептеше в Антоан през целия му живот. Много рано у Антоан се събуди вкусът към изобретателството. Той прикрепи към колелото си платно, направено от върбови клонки и стар чаршаф. Надяваше се, че набирайки скорост при спускането, ще полети“.

Въздушното си кръщение Антоан приема едва 12-годишен, когато известният френски авиатор Жул Ведрин го издига в небето със своя самолет.

Когато Антоан е на 17, губи по-малкия си брат Франсоа, който е едва на 15 и с когото дотогава са били неразделни. Смъртта му Екзюпери описва в „Боен пилот“. Независимо от обучението си в йезуитски колеж трагедията с брат му разколебава вярата на Антоан. През 1919 година Екзюпери се явява на изпити във Висшето военноморско училище. Писмената му работа по математика е призната за най-добра в целия конкурс. Но темата на есето го проваля – „Разкажете ни за впечатленията на елзасеца, който се завръща в родното си село, което отново е станало френско“ предполага някаква псевдопатриотична бърканица. Тя отвращава Сент-Екзюпери, той написва само няколко реда и получава най-ниската оценка. Антоан обаче е допуснат до устните изпити по история и география, но и на тях е скъсан. И постъпва в архитектурния факултет на Школата по изкуства.

Мисля си, че човек се ражда с жаждата за криле. Това не е навик, който се наслоява, не е натрупване на знания, нито се придобива с упорит труд. Аристократът Антоан просто се ражда, за да лети, за да се издига нависоко, откъдето да наблюдава човешките светлинки, спомням си „Земя на хората“ (ето защо буквата „Х“ ми упорстваше да я използвам), където Екзюпери разказва как вижда от небето човешките прозорци, мигащи с очи в нощта, зад един се любят, зад друг вечерят, зад трети спорят… Хората могат да бъдат разгадани само от високото, само отгоре… Антоан се отказва от правото си да отложи военната си служба, получено с постъпването му във висше учебно заведение, отказва се от учебните часове в Архитектурния факултет и се записва като доброволец във 2-ри полк на изтребителната авиация в Страсбург. Взема частни уроци по пилотиране.

В писмо до майка си той пише: „Току-що излязох от „спада на Ербемон“. Там, горе, понятията ми за пространството, за разстоянията и посоките напълно се объркаха. Когато търсех земята с очите си, ми се налагаше да гледам ту нагоре, ту надолу, ту надясно, ту наляво. Струваше ми се, че съм на много голяма височина, а внезапно ме хвърляше спиралообразно надолу. Когато пък чувствах, че съм много ниско, двигателят с петстотин конски сили за нула време ме подхвърляше с хиляда метра нагоре. Самолетът танцуваше, накланяше се, издигаше се… Ама че работа!“.

На 17 юни 1921 година Сент-Екзюпери е преместен в 37-и авиационен полк в Рабат. Получава диплома за пилот от гражданската авиация. През следващата година получава диплома за военен пилот и ефрейторски чин. Завършва курсове за запасни офицери, а на 10 октомври получава званието младши лейтенант и е назначен в 34-ти авиационен полк в Бурже, близо до Париж. Неговото време за криле е дошло.

„Най-много от всичко искам да летя“, казва Екзюпери на директора на авиолинията в Тулуза Дидие Дора. „Както всички. Поетапно“, отговаря му Дора. А това означава да облече синята униформа на механик, да работи в хангара, да разглобява двигатели, да почиства цилиндри и свещи, да работи като смазочник. „Аз съм пилот, а не работник!“ – възмущава се Мермоз, впоследствие един от близките приятели на Сент-Екзюпери. „Пилотът е работник“, отговаря му Дора. Антоан обаче безропотно изпълнява задълженията си, а другарите му го наричат ​​Сент-Екс.

Екзюпери лети – в реалността, по линиите Тулуза – Казабланка (Мароко) и Тулуза – Дакар (Сенегал), лети и в редовете, които пише в нощите след полетите. Така се ражда книгата му „Южна поща“. Дидие Дора, чийто прототип е Ривиер в същата книга, си спомня за тези дни: „Няколко седмици по-късно му поверих пощенски полет до Казабланка. Той стана един от най-надеждните и прилежни пилоти на нашата линия. Веднага почувствах, че Сент-Екзюпери е истински човек, който също така умее да вдъхновява и води другите, поради което скоро му бе възложена мисия, от изпълнението на която зависеше безпасността на нашата линия по африканското крайбрежие. Имахме изключително напрегнати отношения с номадите, които се скитаха из Мавритания и Рио де Оро. Племената, занимаващи се с насилие и грабежи, непрекъснато дебнеха за наши катастрофирали самолети (по онова време инцидентите далеч не бяха рядкост), пленяваха пилотите и ги пуснаха само срещу огромен откуп. Някои от нашите пилоти дори загинаха, ставайки жертва на внезапни вероломни нападения – така стана например с екипажа на Гурп. Но пощата все пак трябваше да бъде доставяна и ние намерихме правилния начин да преодолеем това препятствие. Осъзнавайки, че се нуждаем от човек с много добродетели и най-вече с голяма тактичност, поверих на Антоан дьо Сент-Екзюпери длъжността началник на авиобазата в Капа Джуби, на юг от Агадир, и му възложих да установи приятелски отношения с номадите. Никак нелесна задача. През октомври Сент-Екзюпери пристигна в Капа Джуби (Западна Сахара). Пренебрегвайки всякаква предпазливост, въпреки заобикалящата го враждебност, той успя за няколко седмици да предразположи към себе си испанеца – комендант на форта, постигна съгласуваност между пилотите – спасители, които бяха длъжни да спасяват екипажите на катастрофиралите самолети и най-важното – установи добри добросъседски отношения с номадите, а с някои от тях дори се сприятели. Смелостта му, спокойната му увереност се оказаха много по-убедителни от дългите уговаряния. Той се настани в дъсчена колиба, извън крепостната стена на Капа Джуби, без да търси защита от разбойническите набези, и веднага си спечели сред номадите славата на рядък смелчак“.

За мен е поразителна тази велика любов, извисена над предрасъдъците, над догматизма, любов към хората като към същества, обитаващи мястото Земя, а не отделни селища, градове или оазиси, такава любов е почти невъзможно да бъде обяснена освен с един могъщ универсум – съвкупност на цялото човечество в един дъх, в една душа, в единоСмислие. Екзюпери обича хората заради самите хора, независимо какви са и къде се намират в своето развитие. Вероятно, ако той бе по-обикновен в обичането си, по-скромен в полета на мисълта, би живял по-тихо и по-дълго. Но вече знам, че дарените да летят не са дълголетници. През 1928 година той спасява пилота Ригел, чийто двигател отказва, след това и пилота Видал. И пише на сестра си Габриел: „Преживях опасни дни, приземявах се четири пъти в непокорени територии и след едно принудително кацане прекарах там цяла нощ. В такива моменти си принуден да рискуваш собствената си кожа с голяма щедрост. Отглеждам една лисичка фенек, наричат ги още лисици единаци. Тя е по-малка от котка и има огромни уши. Очарователна е. Завърших роман от сто и седемдесет страници и самият не знам какво да мисля за него“.

Може би тук е мястото да си спомним за „Малкият принц“, розата, лисицата и онази… планета. На планетата си Антоан отглежда любов, достатъчна за целия свят. За неговата съпруга Консуело се знае достатъчно, но по-интересно е, че в живота на Екзюпери има друга жена и друга книга, които са свързани помежду си в една интелектуална любов. Неслучайно се спирам на „Цитадела“ по-подробно, отколкото на другите му произведения. Вроденият аристократизъм на Екзюпери е не само закваската, която определя възгледите му за света. Той се развива в онова чувство, характерно за истинските аристократи – да обичаш хората такива, каквито са и да се стремиш да ги доближиш един до друг в образа на доброто.

Много изследователи наричат мистериозната друга жена в живота на Антоан „госпожа Н.“. Но си направих труда да изследвам различни източници и открих, че нейното име е Нели дьо Вогюе. Тя остава с Тонио до края на живота му. Близо е до него в най-трудните му моменти и се превръща в неговата интелектуална любов. Много от великите писатели и хора на изкуството са се влюбвали по този начин. Това не означава, че не са се грижили за семействата си. Но ми се струва, че всеки велик мъж има нужда от вдъхновение и то невинаги идва от съпругата вкъщи. Умът и сърцето на твореца не познават моногамията. Тялото може би, но не и душата, която не е в състояние да се задоволи с нещо по-малко от безкрайното. Нели дьо Вогюе, наричана също и с псевдонима Елен Фроман, е живата вода за Екзюпери. Красива, висока, изящна, тя го среща на едно от предварителните четения на „Южна поща“ у Луиз дьо Вилморен. И до края на живота му те са в непрестанна духовна връзка, пишат си безбройни писма, в които Антоан споделя своята безусловна любов, тя го намира в Ню Йорк през 1938 година, после след инцидент в Гватемала Сити, след това в Орконт, тя се присъединява към него и в Алжир през 1943 година, където той ù чете своята „Цитадела“. Всъщност именно на госпожа Н. дължим появата на „Цитадела“. А под псевдонима Пиер Шеврие тя написва книга за своя приятел, от която всички изследователи черпят днес безценна информация.

„Цитадела“ е върховната екзалтация на Екзюпери – любов към живота и хората, стремеж към познание отвъд границите на видимото, книга, която не попада в нито един жанр, защото са твърде тесни рамките на литературните определения да поберат мъдростта на един гений. Може би именно затова „Цитадела“ остава незавършена. Мислила съм неведнъж върху това и ми се струва, че съдбата е прекъснала живота на Антоан, за да не може сам да я допише, но за да я допише всеки от нас… В „Цитадела“ Екзюпери е някак различен, сякаш израснал от „Малкият принц“, продължил да го допълва, но вече разгърнал широко, разбулил онова истинско, което е видимо само за сърцето. Огромната панорама на „Цитадела“ е безпрецедентна, тя се простира в небеса и пустини, във ветрове и огньове, в дълбини и върхове. „Цитадела“ е завещанието на Екзюпери към хората.

Догарят първите свещи, слагам нови, кибритче, клечица, огънче… Екзюпери разбива на пух и прах клишето, че трябва да имаш дълъг живот, за да извървиш и познаеш всичко земно. Свещта може да гори буйно и кратко и да освети черната нощ, а може и да събира прах някъде незапалена. „В свят, в който би се възцарил Хитлер, няма място за мен“, категоричен е Антоан след пътуването си до Германия през 1939 година. На 16 февруари излиза книгата му „Земя на хората“, а Втората световна война заварва Екзюпери с медицинска забрана да лети заради предишна авиокатастрофа, в която долната му челюст е счупена, получава няколко фрактури на черепа, счупена лява ключица, мозъчно сътресение и опасност от отравяне на кръвта. Но огънят в Антоан не може да бъде угасен дори след такива тежки травми и той пише на своята госпожа Н.: „Ще се разболея нравствено, ако не се бия. Мога много да кажа за текущите събития. Но да го кажа само като войник, а не като турист. За мен това е единствената възможност да се изказвам. Правя по четири полета на ден, аз съм в добра, дори в прекалено добра форма, което усложнява всичко: тук искат да ме направят инструктор по обучение не само на навигатори, но и на пилоти на тежки бомбардировачи. А в резултат на това аз се задушавам, нещастен съм и мога само да мълча. Направи така, че да бъда изпратен в ескадрилата на изтребителите… Не обичам войната, но не мога да стоя в тила и да не поема моя дял от риска… Трябва да се бием. Но нямам право да говоря за това, докато в пълна безопасност се разхождам в небето над Тулуза. Това би било неприлично. Върни ми правото ми да се подлагам на изпитания. Голяма духовна мерзост е да се твърди, че тези, „които представляват някаква ценност“, трябва да бъдат държани в безопасност!“.

Накрая, с усилията на близки и приятели, Сент-Екс е приет в авиоотряда за далечно разузнаване 2/33. На 14 юни 1940 година германците влизат във френската столица. Авиоотрядът се мести все по на юг към Бордо; накрая получава секретна заповед за преместване в Алжир. Няма обаче достатъчно самолети, които да прехвърлят целия персонал, наземния състав и материалната база там. Тогава е взето решение да се използват няколко граждански самолета. Сент-Екс управлява огромен четиримоторен „Фарман“ и се справя с него чудесно. Петен сключва споразумение за прекратяване на огъня. На 5 август Антоан каца в Марсилия, живее при сестра си Габриел. Пише нощно време. „Върху какво работиш?“, пита го веднъж Габриел. „Пиша посмъртната си книга“, отговаря той, имайки предвид „Цитадела“. През октомври получава виза за Америка и пътува за там през Португалия, тъй като Испания му отказва виза. Научава и за гибелта на своя близък приятел Гийоме.

През юли 1943 година Сент-Екс се завръща в авиоотряд 2/33, базиран в Тунис. Следват няколко полета над Франция, катастрофа по време на кацане, прехвърляне в запаса, връщане в Алжир. Сен-Екс живее с доктор Пелисие и продължава работата си над „Цитадела“. На 5 ноември пада на тъмното стълбище, което довежда до счупване на петия лумбален прешлен. Контузията го измъчва няколко месеца, като изостря вече и без това депресираното му състояние, причинено от отстраняването му от бойните полети.

Писането и летенето са непродолима потребност за Антоан. И не би могло да е иначе, защото малцината, изпратени на тази земя да ни бъдат пътеводители, са толкова силни в човешкото си съзидание, че им е тясно земното и винаги търсят необятната шир на небесата. Сент-Екс намира начин да се върне в небето през 1944 година и от американския генерал Ейкер са му разрешени пет полета с авиоотряд 2/33.

„Аз воювам, както се казва, с всички сили. Без съмнение съм старейшината сред военните пилоти по целия свят. За едноместните изтребители, на които летя, е определена възрастова граница от тридесет години. Веднъж, на височина от десет хиляди метра над езерото Анси, единият двигател излезе от строя, и то точно тогава, когато навършвах… четиридесет и четири години! Със скоростта на костенурка пълзях над Алпите, помилван от първия срещнат германски изтребител, и тихичко се смеех, спомняйки си суперпатриотите, които забраняват книгите ми в Северна Африка. Смешно е. След завръщането си в ескадрилата (а аз се върнах там по чудо) преживях всичко, което бе възможно. Авария, припадък поради неизправност в системата за подаване на кислород, преследване от изтребители, а веднъж двигателят ми се запали във въздуха. Не се смятам за скъперник и съм здрав като дърводелец. Това е единствената ми утеха! И онези дълги часове, когато летя съвсем сам над Франция и правя снимки. Всичко това е странно. Тук съм далеч от изблиците на омразата, но все пак въпреки благородството на другарите ми от ескадрилата има в това нещичко от човешката нищета. Абсолютно нямам с кого да поговоря. Разбира се, важно е с кого живееш. Но каква духовна самота! Ако ме свалят, няма да съжалявам за нищо. Ужасявам се от настъпващия мравуняк. Ненавиждам добродетелта на роботите. Роден съм да стана градинар“.

Това е последното писмо на Екзюпери, написано до Пиер Далос в края на юли 1944 година. След това Антоан остава там, където винаги ще го търся – в небето… И каква сякаш небесна промисъл – последното писмо, в което Антоан споделя, че трябва да бъде градинар, съвпада с последната притча за двамата градинари от последната глава на „Цитадела“.

„Аз познавам присъствия, щедри като дървета, които разстилат надалеч своите клони, за да хвърлят сянка. Аз съм този, който обитава, и ще ти покажа твоя дом…./ Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ“. Съжалявам, опитвах се, но „Цитадела“ просто не може да се цитира. В нея всяко изречение е мъдрост и в същото време е свързано с целия текст така, че образува онази безгранична, мъчна за описване вселена, наречена Екзюпери. И в тази нощ, на тези пламтящи в прохладния въздух свещи, пишейки за него, все повече се прониквам с мисълта, че най-невидимите неща са в действителност огромни: приятелство, любов, споделяне, доверие, трудолюбие. Но в търсене на видимото и максималното губим способността да летим. Всъщност не знам как да завърша този текст. Мога да кажа само едно на Антоан: „Благодаря, че си дошъл на този свят, за да се науча“… 

чети още

Обсесията Е-1027  

Обсесията Vespa

Създател на мита за Хемингуей е самият той

Обсесията от едно лице