Забравеният химн на афроамериканците

Америка преживява едни от най-преломните времена в своята история. Коронавирусът и десетките милиона безработни, се оказаха барутния погреб, който убийството на Джордж Флойд възпламени. Гражданското недоволство вече напусна пределите на понятието„афроамериканец” и мълнеоносно завладя всички обществени слоеве. 

Налице е протест не само срещу конкретния казус, а срещу една глобална неправда, която не подбира цвета на кожата. Духът от бутилката е пуснат на свобода. Всеки свободен дух от своя страна е до голяма степен неуправляем. Гневът освен разруха, често се превръща в дух на съзидание. Емблематичен  пример в това отношение е създаването на един от знаковите протестни песни свързани с покушенията срещу афроамериканци “Mississippi Goddam” на Нина Симон.

Нина Симон

В началото на 60-те години на миналия век нелегалната расистка организация Ку-клукс-клан активизира дейността си. За хората надянали маски с островърхи качулки, протестанството господства над религиите, а „белите” хора превъзхождат всички останали раси. Зачестяват случаите на насилие и публичен линч на всички, които не се вписват в идеологията им. На 12 юни 1963 година в Джаксън, Мисисипи от член на Ку-клукс-клан  е убит активистът за граждански права – Медгар Евърс.Три месеца след неговото убийство, цяла Америка е потресена от атентата в Бабтистката църква в Бирмингам, Албама. Представители на вихрещата се из Южните щати расистката организация взривяват 15 шашки динамит по време на неделна служба. Резултатът – четири момичета са загинали, а общо 22 души са ранените. Този жесток акт се превръща в повратна точка при сформирането на движението за граждансите права в страната. Съединените Американски Щати стават все по-разединени. За капак на всичко – на 23 ноември същата година е убит 35-я президент на САЩ – Джон Кенеди. Набиращата популярност тогава 33 годишна джаз певица Нина Симон изпада в депресия от ескалиращата сегрегация на афроамериканците. Естествената й защитна реакция е да седне пред белия лист и да излее мъката и гнева си. На бял свят се ражда “Mississippi Goddam”. Нина запява парчето по време на прословутия си концерт в „Карнеги Хол”. Публиката в залата е екзалтирана. Въпреки на места нецензурният си текст, песента излиза като сингъл. Плочата се предава от ръка на ръка в „черните квартали”, в същото време собствениците на много музикални магазини „цензурират” сингъла, снабдявайки се с десетки копия само за да ги счупят демонстративно. Нищо обаче не може да спре любовта на милионите угнетени. Те вече си имат своя протестна песен, която изразява техния гняв и надежда. Напрежението по признака „цвят на кожата” за съжаление не стихва. В същото време целият свят се люлее от събития. Виетнамската война взема хиляди жертви, „децата на цветята” искат мир, а не война, политиците са на съвсем друго мнение. Расовата дискриминация в страната не е преставала. Кралят на фънка Джеймс Браун издава вдъхващото сила парче „Say It Loud, I’m Black & I’m Proud”.  Ето че идва паметният 4 април 1968 г. На терасата на стая 306 в мемфиския мотел „Лорейн”, е прострелян Ма̀ртин Лу̀тър Кинг -младши. Популярността му като водач на Афроамериканското движение за граждански права е огромна, речите му се превръщат в манифести, приживе той вече е икона и най-младият лауреат на Нобелова награда за мир. Ефектът от убийството на Лу̀тър Кинг е лавинообразен – бунтове от хиляди протестиращи в повече от 60 града. Разбира се всичко това води до отприщване и на творческата енергия. „След като Ма̀ртин Лу̀тър Кинг беше убит, първото нещо, което исках да направя беше да напиша песен. Идеята ми беше песента да не е за това, че мразя тези хора или ненавиждам онези. Целта ми ми беше не да търся вендета, а да потърся съчувствие и съпричастност“, споделя в сайта на “The Numero Group” американската блус и соул легенда Сил Джонсън. И съвсем скоро изпълнява своето намерение.

Сил Джонсън

През септември 1969 г. той издава сингъла “Is It Because I’m Black”. Песента се изкачва до номер 11 в класацията за ритъм-енд-блус на „Билборд“ и остава там цели 14 седмици. Посланието на песента е директно, а зададените въпроси в нея са повече от неудобни за тогавашните политици. „Тъмнокафявите сенки на кожата ми само оцветяват моите сълзи / Чудейки се защо мечтите ми никога не се сбъднаха / Защото съм черен ли / Някой да ми каже какво мога да направя / Нещо ме възпира /  Защото съм черен ли / В този безмилостен свят съм израснал в градското гето”. Песента заживява свой живот „на улицата” извън музикалните класации, но парчето на Сил никога не стига популярността на “Mississippi Goddam”. Едноименния албум “Is It Because I’m Black” остава маргинален и с лоши продажби. Песните “I’m Talking About Freedom”, “Concrete Reservation”, “Black Balloons” са зов за подкрепа на афоамериканската идентичност. Критиците наричат творбата на Джонсън „първият „черен” концептуален албум посветен на човешките права”. Но какво от това, след като зад теб застава малък лейбъл. Няколко месеца по-късно, популярният вече „Motown Records” издава „What’s Going On” на Марвин Гей, който скрострелно продава 2 милиона копия. Марвин привлича не само афроамериканците, но и либерално настроените „бели” фенове. И въреки, че шедьовърът на Джонсън “Is It Because I’m Black” е бързо забравен от масовата публика, той остава да живее в сърцата на меломаните независимо от техния цвят на кожата. „Мисля, че хората харесваха песента и тогава, и сега, защото твърдението „защото съм черен” звучи толкова вярно и е такова смело и гордо утвърждаване на идентичността ни.

В „Lemonade”, Бионсе прави нещо подобно 30 години по-късно. Това трябва да сторят хората, когато са отхвърлени, опитвайки се да разберат своето място в едно общество, в което, изглежда, са нежелани”, твърди Сил. Знаковата му творба от 1969 г. е любима и на музикантите. Ямайската реге звездата Кен Буут през седемдесетте прави невероятен кавър на “Is It Because I’m Black”, а през 2000 г. рап звездите от Wu-Tang Clan, семплираха класиката на Сил Джонсън в хита си “Hollow Bones”, вграждайки я в контекста на новото хилядолетие. Кинорежисьорът Роб Хач-Милър от своя страна посвети документалната си лента “Syl Johnson: Any Way The Wind Blows” излязла по екраните през 2015 г. на живота и творчеството на Сил. Музикалните мечти отдавна са станали реалност за 83-годишния соул ветеран. Дано случващото се в момента в САЩ е знак, за сбъдването и на една по-голяма мечта – тази на Ма̀ртин Лу̀тър Кинг. По време на речта си пред Линкълн Мемориал във Вашингтон, той изрича фразата: “I Have A Dream”, с надеждата, че на света му предстоят едни по-добри времена – времена на мир и зачитане на човешките права. 

чети още

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 2

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 1

Oтворено писмо до Ориана Фалачи

10 септември 2001: пропуснатият ден