Едно момче на 50

Стефан Вълдобрев. Животът му е пълен с истории. За наша радост остават още хиляди, които предстоят да бъдат споделени. 

Познавам Стефан Вълдобрев от около петнайсет години и независимо колко сме си говорили, се оказа, че не ми беше споделил много неща за себе си. Когато започнахме да работим заедно по „ Книга за песните“, разбрах, че то не е имало и как да ми разкаже всичко, което е преживял. Животът му е толкова пъстър, изключителен и пълен с истории, че за моя радост остават още хиляди, които предстоят да бъдат споделени. Говорим си много, вълнуваме се заедно, смеем се и напоследък всичко това се случваше по телефона заради странното време, в което не можехме да се виждаме. Ето един от нашите разговори, свързан със спомени за празници, подаръци и мечтите за това какво предстои. Стефан пътуваше към морето, а аз си бях вкъщи.

Ти помниш ли къде си бил на седмия си рожден ден? Да започнем оттам. Предишните съм убедена, че ти се губят.

Ами, не помня дали на седем или на осем съм бил. Вкъщи.Може би това беше първият път, в който поканих деца у нас официално. Голямо вълнение и подготовка. Намазахме там филиите с пастет и лютеница и…

Едно цяло поколение ще те разбере за какво говориш. Даже не едно. Навремето всички детски рождени дни се провеждаха по един и същи начин, с едно и също меню. Но аз лично намирам тези прекарвания за прелестни, защото това бяха първите моменти на съпреживяване на хубав момент с други хора, което си беше наистина подарък. Извинявай, че те прекъснах…

Така, значи приготвено е всичко и аз зачаках класът да дойде. Цялото семейство също чака с мен. Изведнъж заваля дъжд. Нали е май месец – винаги вали. И аз се разревах, защото осъзнах, че никой няма да дойде. Представи си ме, стоя на прозореца, понеже съм малък, съм стъпил върху някакъв стол, гледам навън и рева. Но се и крия зад пердето, ако ме види някой, да не се изложа. Навън пери страшен дъжд. Нашите ме успокояват… Такава една картинка. В един момент просветна, изгря слънце и видях съучениците си как започнаха да се събират пред нас.

Празнуването при теб е започнало с един голям дъжд и един голям рев.

Да, но ето запомнил съм го.

А когато стана на осемнайсет години, къде беше на рождения си ден? Бил си абитуриент, нали?

Не, не съм бил абитуриент, понеже бях в английска гимназия и учехме една година повече. Аз нямах абитуриентски бал, защото по това време бяхме на турне в Чехия с театър „Съвременник“. Всички предпочетохме да заминем и по този начин да отпразнуваме завършването си. Мисля, че тогава празнувах рождения си ден на път за Прага. Да, точно така. Празнувахме в автобуса. Ето и такова прекарване съм имал.

Бележки от книгата “Книга за песните” на Стефан Вълдобрев

Значи си станал пълнолетен някъде около Прага?

Ами да, май така се оказва.

Този твой любим град. В книгата доста говориш за нещата, които си преживял в Прага. Мисля, че всеки човек си има по едно място някъде по света, с което е свързан много силно и само там става някакъв много личен обмен на енергии. В повечето случаи тези взаимоотношения генерират смисъл.

Да, така е. Един такъв град на енергии, съвместими с моите, е Рим. Мисля, че си паснахметотално. Цялата Тоскана също. Най-вече районът около Сан Джиминяно. Лондон е другото мимясто. Понеже в гимназията учителите преподаваха английската история, география, традиции и култура с много картички, карти и брошури, налепени по дъската, първият път, когато отидох в Лондон, се чувствах все едно съм влязал директно през черната дъска (като Хари Потър в перон 9 3/4) и съм се озовал в града. Знаех всичко по памет, наизуст. И се ориентирах, без никога дасъм бил реално там. Това е усещането ми и до днес.

Да продължим за рождените дни, сега това ни е темата.

Имаше един период, между 2000 и 2009 г.,в който рождените ми дни се падаха на снимачна площадка, на сцена или на турне. Беше страшен кеф в средата на продукцията аз да черпя всички с торта и, разбира се, задължително просеко Valdobbiadene. Преди много години, когато от театъра пътувахме с представленията на Теди Москов, го открих в Италия. И се влюбих в това просеко. Заради името музапочнах да се шегувам, че това е виното от моите земи. Децата вкъщи ми направиха специален етикет, но промениха една буква и пишеше Valdobriadene. Години по-късно пътувах от Венеция към Австрия и съвсем случайно видях табела Valdobbiadene 30 км. Казах си, че трябва да го видя и завих в тази посока. То се пада точно в полите на Алпите. Тръгнах по едно малко пътче, имаше табела La via del vino и пет километра по нататък виждам друга табела на която пише Santo Stefano Valdobbiadene.

Наистина ли?

Наистина!

фотография Аlexander Богдан Thompson

Казах ти, че има специални места, които просто те викат. И само чакат да ги откриеш.

Помня също, че когато снимахме филма “Стъклената река“, на рождения ми ден бяхме точно в пещерата „Проходна“, тази с двете очи. Ето например там съм бил тогава. Рожден ден в пещера.

Това обаче е в по-късен период, някъде след като си станал на трийсет години, нали?

Да, това е между трийсетте и четиридесетте ми години.

Дай да се върнем преди това. Двайсет и петия си рожден ден помниш ли?

Ами мъча се да се сетя. Да, сетих се. Този ден имахме предаване по радиото „Как ще ги стигнем…“ с Камен Донев и Тодор Колев. Бях взел една видеокамера от приятел и заснех всичко. От взимането ми от вкъщи с колата на Тодор, после – цялото предаване. Трябва да намеря този запис. Мисля, че е много ценен. Помня и трийсетия си рожден ден много добре. Поканих целия ми клас от ВИТИЗ в един ресторант „Тройка” – много хубав, но го няма вече. Страхотна веселба. Мисля, че бяха и преподавателите.

Къде стана на четиридесет помниш ли?

Не помня, този нали не се празнува. Но помня четиридесет и първия си рожден ден, един от най-хубавите ми – през 2011 г., на фестивала в Кан. Бях там да представя документалния си филм, но и като част от българската група. Нашият павилион стана част от един по-голям балкански павилион, но мястото, на което се намираше, си заслужаваше всичко. Имаше голяма тераса и под нея – морето. Ето там си направих партито за рождения ден с шампанско, ягоди, а една българка, която живее в Кан, ми направи торта.  Подарих си и два страхотни филма, които гледах същия ден във Фестивалния дворец – Това трябва да е мястото на Сорентино и Меланхолия на Ларс фон Триер. Беше страхотно

фотография Alexander Богдан Thompson

Защо като сме деца, са ни толкова важни и любими рождените дни, а колкото повече порастваме, се опитваме да ги прескочим или неглижираме?

Аз не се опитвам да ги неглижирам. Много си ги обичам даже. Ето например, откакто станах на четиридесет и пет досега, всеки рожден ден го празнувам в Лаванда. Там е прекрасно. Взимам една от залите и се събираме десет-петнайсет човека, все едни и същи хора сме.

А Яна, скоро ми припомни, че когато сме си взели предишния апартамент, първото нещо, което съм направил, е било да купя пиано. Абсолютно празен апартамент с паркет и едно пиано в средата на хола. Падало се около рождения ми ден и когато съм поканил приятели за празника, всичките ми гости са стояли прави. Така сме празнували – без столове. Правостоящ рожден ден.

Защо имаме нужда да не сме сами на рождения си ден? Страх ни е от нещо ли? Натъжаваме ли се или ни се иска да ни обръщат внимание? Или е доказателство, че сме обичани и имаме стойност?

Мисля, че е последното. Кой не обича да е главен герой в нещо?!

Помниш ли подаръци, които си получавал? Не за Коледа или други поводи, а за рожден ден? Кажи ми тези, които си запомнил?

Много неща са.

Изненада, която много те е зарадвала? Или предмет, който  е останал с теб дълго време?

Получавал съм много неща и сега се опитвам да не засегна някой, защото всички са ме радвали истински. Но се сещам за един страхотен подарък. Миналата година на този ден ми писа Филип – моят племенник на единайсет години, който живее в Мюнхен заедно с родителите си. Той тренира футбол и е много добър, има голямо бъдеще Прилича на Лео Меси като малък. Бонбон! Чаровен, възпитан, готин. Играе в един малък отбор, в квартал на Мюнхен. Там между по-малките отбори имат турнир, който се провежда на „Алианц арена” – стадионът на „Байерн” (Мюнхен). Една седмица ритат всеки срещу всеки. И това е на място, което е култов стадион, от ранга на ”Сантяго Бернабеу” и „Камп Ноу”. Та миналата година на рождения си ден получавам съобщение: Щефан, Честит рожден ден! Искам да ти кажа, че днес бихме и аз вкарах единствения гол на нашия отбор. Подарявам ти този гол за рождения ден!

Чудесен подарък!

Направо се размазах. Страхотен подарък! После му се обадих и му казах: Фица, нали знаеш,че ти си първият българин, който е вкарал гол на „Алианц Арена”! Няма досега друг. Така че първият български гол на този стадион е подарен на мен за рождения ми ден.

Как се казва той, за да знаят всички това име?

Филип Иванов.

фотография Alexander Богдан Thompson

Децата винаги са били много по-находчиви и искрени в изборите на подаръци. При нас става все по-трудно…

Имам една раница, без която не тръгвам никъде. Тя ми е много любима. Ако пътувам за чужбина, ми върши работа за три дена, също толкова удобна е и за две седмици. Мисля, че е вълшебна – побира точно толкова багаж, колкото ти трябва. Подарък ми е от съпругата ми. Понеже раницата вече е доста износена, все пак е на двайсет години, аз помолих Яна да ми подари нова. Казах й да е същият размер и обем, защото тази е идеалната. Още не мога да разбера как побира всичко. Яна обикаля много дълго, но все пак успя да намери подобна на моята, дори е същият цвят. И ми я подари. Аз започнах да ги сравнявам. Оказа се, макар на вид наистина да са едни и същи по размер и обем, новата е доста по-малка. Побира две трети от капацитета на старата. Като новото строителство. Мисля,че всичко ново е направено за хобити. Аз не мога да разбера как успяха в последните двайсет години да направят така, че да отрежат от въздуха. Да ни отрежат от обема. И шоколадите уж са същите, а са с двайсет грама по-леки.

Ето това е подарък с история и смисъл. Кажи ми за други такива подаръци. Виж как започна да си спомняш.

По-миналата година нашият общ приятел Камен Донев ме изненада страхотно. Звъни по телефона: Брат, у вас ли си, че минавам с колата и имам нещо за теб? Слизам долу и той вади от багажника електрическа китара „Фендер Стратокастер”. Специално издание. Тогава онемях наистина. Сетих се и за друг, него получих на четиридесет и петия си рожден ден. Тогава момчетата от групата ми подариха първия ми личен микрофон – SHURE SM58. Оттогава вече имам няколко, но този го ползвам най-често, защото ми е много скъп и мил.

Сега ако нямаше пандемия, как щеше да си празнуваш рождения ден?

За този рожден ден беше предвиден голям концерт в Зала 1 в НДК на 19 май по случай годишнината ми и излизането на книгата… С цяла армия герои от книгата. С гости, с приятели… След това, щяхме да се съберем всички след концерта в София Лайф Клуб, да се почерпим.

Сега навършваш петдесет години, което аз намирам за фантастично. Какво очакваш да ти се случи тепърва? Или отсега нататък?

Сигурно да се лашкам, да се хвърлям, да се гмурвам и да опитвам всичко, както досега. А може и да седя на плетен стол със сламена шапка, с чаша вино и пура в ръка. Да се люлея на него и да съзерцавам животните, които пасат наоколо. Едно от двете ще е.

Факт е, че е пъстър живот, но досега се справяш доста добре. Времето дотук е тази част от прераждането, в която опитваш, грешиш, експериментираш, разбираш какво искаш, какво не искаш, учиш се… Когато станеш на петдесет, започва най-интересното според мен. Наученото до този момент, цялото знание и собствени избори те правят завършена личност. Вече си пораснал, съзрял, помъдрял, процесите са се случили и сега е началото насъщинското живеене. От всичко, което си ми разказвал и знам, се чудя обаче… оттук нататък какво ще става? Ще те наблюдавам с интерес.

Представям си, че ще играя в твои пиеси и филми по твои сценарии. Какво ще става с мен зависи само от теб.

Иска ти се да се твори и да сме в непрекъснато развълнувано напрежение със и без причина? Би могло и така да стане. Безпокойството, вълнението и невъзможността да се превърнеш в константа стават състояние на духа, нещо като наркотик. Артистите, до края на живота си продължават с опитите да се намерят и да се успокоят. Повечето не успяват, но в процеса на опитване се раждат прекрасни творения.

Сигурно. Да. Много е красиво това. Може ли да затварям вече, че влизам в Созопол?

Книга за песните” („Книгомания|”) може да поръчате на www.knigomania.bg

фотография на корицата Павел Червенков

чети още

Обсесията Е-1027  

Обсесията Vespa

Създател на мита за Хемингуей е самият той

Обсесията от едно лице