Единствената, прекрасната и ужасната – Лени Рифенщал

Добро е интересното време,но два пъти по-голямо проклятие или благословия е да бъдеш интересна жена в интересно време – гласи  китайско проклятие, съотносимо към една от най-интересните и талантливи жени на ХХ век.

фотография Иво Йованович


“Животът ми е даден от Бога. Стотици пъти са ме обявявали за мъртва и пак съм възкръсвала.  Аз съм обърната към себе си. Умея и обичам да се веселя в обикновения човешки смисъл. От малка живея в почти измислен, само мой свят… Егоцентрична съм . Правя това, което чувствам, не се подчинявам…” – казва за себе си Лени Рифенщал.

Родена е през 1902 година като Хелена Берта Амалия Рифенщал в Берлин. През 101-годишния й живот светът, а с това и странната й съдба се променят безброй пъти. 

“Любовта към изкуството наследих от майка си, а логическото и организаторско мислене от баща си, който се занимаваше с търговия.

В началото изобщо не се стремях към кариерата на артист, дори не исках да бъда известна. Следвах чувствата си. Желаех да се занимавам с това, което обичам – танца. Първата ми танцова вечер в берлинската „Блютнер зал“ бе всъщност само опит. На другия ден седях в едно кафене и в „Берлинер цайтунг“ прочетох:  „Нова танцьорка изгря  за една нощ!“ Заваляха предложения – споделя в интервю Лени Рифенщал.  Имах невероятен късмет – ангажира ме самият Макс Райнхард. Соло танц, пет вечери в „Дойчес театер“! За една нощ станах прочута! После дойде Прага, стъпих на сцената в зала, в която преди мен е танцувала само Павлова. И преди още да направя първата стъпка, три хиляди души ме аплодираха!”

Претърпява тежка злополука и това слага край на танцовата й кариера. Участието в няколко „планински филма” (германски аналог на американския уестърн) на режисьора Арнолд Фанк поставя началото на филмовата кариера на Лени Рифенщал – една от трагичните, гениални и твърде странни фигури в историята на киното. Първата самостоятелна авторска работа, филмът „Синя  светлина” (1931), на който тя е режисьор, продуцент и изпълнител на главната роля, й носи огромна популярност. Следващата 1932 г. участва с него на първия кинофестивал във Венеция и получава сребърен медал. По този повод по-късно с носталгия ще напише: 

В този филм сякаш предрекох  съдбата си. Също както  героинята Юнта и аз бях силно обичана и отблъсната. И също като нея лишена от красотата на синята светлина, разпилях идеалите си.”

Странна, вълнуваща, красива – такава я описва в трилогията Швейцарски гамбит съавторът на книгата, бившият шеф на френското контраразузнаване Ив Боне. 

“Тя разказва, пише той, полуоблегната на софата в хотелския бар. Дългите й крака с цвят на янтар сякаш извират от светлолилавата коприна на полата й, съвършените нозе на най-красивата и най-безстрашна актриса на немското кино – Лени Рифенщал. Жената, която отказва да има дубльори в опасните сцени на филмите си, снимани в екстериори, за които избира само величествените декори на природата… Разказва историята за възхода си, който наподобява изкачванията й в Алпите. Разказва въздържано, с известно задоволство и леко дрезгав глас как е заснела един след друг филмите “Победата на вярата” и “Денят на свободата”. Как с два забележителни  хода амбициозната млада жена се е превърнала в постановчик на новата немска история. Присъединила се е към борба, за която не е било нужно да бъде нейна, но в очите на заслепената германска младеж е станала символ на немското възраждане и олицетворение на валкирийския чар на арийската раса.”

След присъствието си на една от публичните речи на Адолф Хитлер Лени Рифенщал възторжено възкликва: “Той проговаря и земята сякаш се разпуква, изригва водна струя и мощно се издига към небето…”

Тези думи са само частица от общото възхищение на голяма част от германците. Но не са малко и онези, които напускат страната, между тях Макс Райнхард, Ерих Мария Ремарк, Марлене Дитрих, която ненавижда Рифенщал, съзирайки в нея достойна конкуренция. Лени Рифенщал обаче остава, дори пише на Хитлер, иска лична среща с него. Фюрерът откликва, кани я на аудиенция, подсказва, че добре познава филмите й. Очевидно този, който жадувал да режисира това на филмовата лента. Такава може би е била срещата, която описва в трилогията си Ив Боне:

– Хитлер каза, че моята игра край морето е най-хубавата сцена, която някога е виждал на екрана  – рече Лени. 

 – Каза, кога?  

– През май, когато се разхождахме на плажа в Хорумерзил, близо до Вилхелмсхафен. Искрено ти казвам, бях като омагьосана. Беше ми предложил среща просто така, като на стар приятел. Вървяхме  един до друг, бях свалила обувките си, за да усещам свежия пясък под краката си и… да не изглеждам по-висока от фюрера.

 – И за какво говорихте? – попитах.

– Говореше само той, така че на моменти не бях сигурна дали съзнава присъствието ми. До онзи невероятен миг…

Замълча за момент, сякаш искаше да призове мига в мислите си.

– Какъв миг?  – не издържах да не попитам.

– Спря за миг, погледна ме в очите, взе ръцете ми в своите и каза: Когато дойдем на власт, вие ще правите филмите ми. Отвърнах му, че не правя филми по поръчка, нужно е да имам лично отношение  към темите на своите филми.

– И  после?

– И после , после с онази дързост, така характерна за стеснителните мъже, ме привлече към себе си.

– И?

– И нищо. Не се реши да ме целуне и това страшно ме смути. Тогава за пръв път схванах, че е малодушен.

В тези преломни времена две режисьорски начинания ще отредят съдбата на Лени Рифенщал – “Триумф на волята” (1934) и “Олимпия” (1938). Филми, които ще я прославят и жигосат – върховно пропагандно величаене на нацистката идеология и лидера й и изумително чувство за естетика. Амалгама от красота и зло. Младост, войнственост, безконечни редици стегнати униформи, монументалност, по Фидиевски красиви човешки тела, игра на светлина и сенки, в която до образа на великия вожд наднича слънцето, масова истерия на тълпите… И всичко това оживява и се движи на лентата в импозантен ритъм и й носи награди от кинофестивалите във Венеция и Световното изложение в Париж. 

Триумф на волята” – апология на тоталитаризма, първият пълнометражен филм за нацизма, чието заглавие е измислено лично от Хитлер. Импозантен филм, заснет от самолети, от покриви на сгради и асансьори, със специално монтирани релси, с 30 камери, 18 оператори и 19 асистенти,  с изумителни хрумвания, от всевъзможни ъгли и ракурси. Цели пет месеца, по 20 часа в денонощието, Рифенщал монтира филма си сама. Резултатът – невиждан по мащабите спектакъл.

“Олимпия” – въодушевен, фюрерът настоява тя да заснеме филм за олимпийските игри в Берлин. Рифенщал приема предизвикателството и с първите си кадри камерата повежда зрителя между обвитите в  мъглявина руини на древна Гърция. Статуите полека оживяват и се преобразяват в красиви спортисти и танцьори,  Лени Рифенщал е между тях. Започва пътуване през пространството и времето. Пренасян  над три хиляди километра, олимпийският огън преминава през реки и планини, денем и нощем, без спиране. Носят го 3331 млади мъже с мускулести нозе, опънати гърди и развявани от вятъра коси. Символичен път – увод в грандиозен спектакъл, който според описанието на Ив Боне в трилогията „Швейцарски гамбит” изглежда така: “Безброй камери. Техните студени и неуморни очи са навсякъде, където Лени е наредила, а фюрерът пожелал. Ще бъдат заснети 136 олимпийски събития. Възложила ги е на своите 45 оператори и стотиците им помощници. Твърдо решена да постигне и това, което обективно изглежда невъзможно, тя принуждава камерите да летят в балони по небето; да галопират, закачени за седлата на конете, или да тичат, прикачени към раменете на бегачи с обектив, насочен в нозете, които равномерно тупкат по пътеката. И неочаквано, по време на награждаването на победителите в десетобоя, около Лени се спретва невероятен скандал. Победителят, изваяният като античен герой 24-годишен американец Глен Морис, прави нещо невиждано. Още при първите звуци на американския химн скача от най-високото стъпало, полетява към режисьорката със светлите, проницателни очи, стяга я в прегръдките си и я целува. Из стадиона на вълни се разбиват  възгласи на негодувание и възторг. Хитлер не е на официалната трибуна. Сдържайки гнева си, Гьобелс  се надига и аплодира  непристойния жест на американеца. Лени подава бузата си за целувка, която този път е в унисон с нормите на доброто поведение, после с широк замах хвърля към  официалната трибуна букета, който спортистът й дал е знак на уважение”.

Пребиваването на Рифенщал в Америка, където се озовава за промоция на филма си, се оказва фиаско. Тук я застига вестта за  Кристалната нощ в Германия и Австрия, където само за една нощ са изгорени повече от 1000 синагоги, унищожени са хиляди еврейски магазини, а 30 000 евреи са депортирани в концентрационни лагери. Холивуд, с изключение на Уолт Дисни, не я удостоява с внимание.

Известно е, че в знак на благодарност за възхвалата на нацизма Хитлер й подарява вила с филмово студио в градината и противобомбено скривалище, в което да съхранява филмите си. 

“Светът на Рифенщал преди войната няма нищо общо със света й след нея – разказва самата Лени в едно интервю. – До започването на войната бях Рифенщал такава, каквато съм, с недостатъците и грешките си. Честолюбива, но  истински  кинематографист. С настъпването на войната не можех да продължа работата си. Операторите ми бяха мобилизирани. Имах големи лични и здравословни проблеми. Бях три години в затвора, обсипвана с клевети и дела, които водех със служебен защитник, защото нямах възможност да плащам разноските си. Това не бе живот, а вегетиране. Не бяха малко хората, които ме предадоха и разочароваха. На кариерата ми беше сложен край, лежах в затвора, не можех да правя нищо повече. Когато ме освободиха, почти бях умряла от глад, бях болна и изнемощяла от мъченията с електрошокове… Можех  ли  изобщо да правя филм? Нямах сили. Почти не бях човек. Бяха ме третирали като  животно.“

И въпреки това животът на Рифенщал след 1945 година може да се нарече необикновен. На 60-годишна възраст се отправя към Африка, където се озовава сред племето нуба. На черния континент снима документалния  филм „Черният товар” за съвременната търговия с роби. В Судан попада сред племето нуба и прекарва осем месеца при тях. Отдава се с присъщата й страст на фотографията и успява да заснеме изумителни портрети, намерили място в два забележителни фотоалбума.

На 72-годишна възраст се отдава на една друга страст – гмуркането. В навечерието на стотния си рожден ден, след 50 години принудителна абстиненция, привършва монтажа на документалния филм „Подводни импресии”, реализиран в резултат на две хиляди подводни гмурания в дълбините и представящ изумително красивия свят на океанското дъно и неговите обитатели. Това може само Лени Рифенщал, възкликват единодушно тези, които й се възхищават, и тези, които я презират.

“Да кажа, че съжалявам, не е трудно, но аз не мога да се разпъна и да унищожа самата себе си. Всичко е много страшно. Повече от половин век страдах и това няма да свърши до смъртта ми. Затова и не мога да кажа „съжалявам”, то значи толкова малко.”

Славена и презирана, несъмнено и самата жертва на историческите обстоятелства, Лени Рифенщал със сигурност е била нещо повече от дворцов режисьор, била е самороден гений.

чети още

Новата посока на технологичния свят – срещата на ярката индивидуалност с високите технологии

На ръба на надеждата – какви тенденции предвижда Мариан Залцман за 2024 г.

Cosmic SnowWhite

„непознатиТЕ“ по следите на четвероевангелието на Иван Александър в Румъния