Дядя Володя пя у дома

Една вечер вкъщи дойде един мъж с китара. Имаше по-дълга коса от тогавашната ми представа за нормално в мъжките прически – бритонът му почти влизаше в очите, а на врата пуловерът се сливаше с тъмните косми и не се виждаше и милиметър кожа.

Живеехме в панелен апартамент в нов, престижен столичен квартал. Баща ми го беше “заслужил” с няколкомесечно ежедневно висене пред районния съвет, където една служителка най-после се смилила над него и решила да го вкара в лист на крайно нуждаещи се. Все пак бил столичен артист, с малко дете и жена, които живеят на друго място, защото той все още обитавал квартира от една стаичка. В онзи луксозен за времето си наш тристаен дом от седемдесет квадрата непрекъснато идваха гости. Пееше се, свиреше се, пиеше се, ядеше се и най-важното – беше свободна територия за подигравка и критикуване на социалистическата власт. Не пред всички посетители, разбира се – че доносник може да е всеки си се знаеше и се приемаше за даденост. Доверените приятели на родителите ми бяха не повече от седем-осем човека. Артисти, музиканти, журналисти, философи… Бяха си изградили свой код за обсъждане на властта и той винаги беше свързан с някакъв вид изкуство. Майка ми например често влизаше в карикатурната роля на някаква ужасна поетеса, която пише бездарни стихове, възхваляващи строя, партията, бъдещето, петилетката и каквото още имаше в тогавашната обществено-политическа лексика. Обличаше се с претенциозни рокли, замяташе се с шалове и четеше с пресилено вдъхновен тон.

“Котка – мотка, Тотка в лодка.

На музеен чардак – народен байряк.

На соц балкон – червен балон.

Комунизмът суче – Дуче със бардуче.”

И други такива направо постмодерни образци на соц ърбън културата от края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Играта беше винаги до последния детайл – майка ми беше в състояние да украси целия коридор със снимки на труженички със станове и герои на социалистически труд с кирки и медали, да спусне червено знаме в средата на коридора и да подготви книга за похвали и оплаквания… в тоалетната. Театралността се възприемаше от гостите още като прекрачваха прага и след това ставаше още по-смешно. Бунтовете бяха домашни, около маси с пиене и трудно доставени дефицитни стоки, на спуснати завеси, с тихи гласове и силен смях. Бях дете, но въпреки това идеално знаех всяка реплика дали е за публично споделяне или напротив – трябва да се премълчава. Не разбирах винаги майтапите им, но участвах в тях с охота. Един път майка ми ме режисира с малка роля в нейно представяне на стихотворение, “възхваляващо” Тодор Живков. Облякох си пионерската униформа и застанах мирно зад майка ми в ролята на пишман поетесата, докато тя с патос четеше поема за “героя от Правец”. Когато стигна до рефрена “Той всички много ни обича и Тодор Живков се нарича” поривисто разтворих плакат с лика на Живков. Беше снимка на негов маслен портрет, пресниман на вътрешна двойна страница на списание ЛИК. Ефектът беше както си знаехме – толкова кикот, че тя не можеше да довърши поемата. И номерът й беше да замълчава вглъбена, докато изчака реакциите, и отново да повтаря стиха, който беше предизвикал смеха. Така го затварях и отварях тоя портрет поне пет пъти. Все така сериозна, с пионерската връзка и бялата риза, застанала мирно пред татко, актьорите Васил Попов и Димитър Манчев и съпругите им, театроведката Кристина Тошева, композитора Димитър Вълчев, журналиста Петко Бочаров и жена му…

Та една вечер в ето този дом, през който минаваше цяла подводна река на вътрешната, уви, тиха  съпротива на артистичния свят у нас, дойде мъж с китара. Беше няколко години преди да се случи точно тази рецитация с портрета на великия ръководител, но така или иначе на място, където мислите, езикът и изкуството бяха свободни. Мъжът говореше руски, аз бях дете на пет-шест години и не разбирах какво ми казва. У дома се беше насъбрал повече народ от обикновено – актьори, режисьори, музиканти, колеги на татко от театъра, двама-трима художници. Натъпкани в домашния хол, седнали едни връз друг. Само мъжът с китарата седеше на най-централния фотьойл – този, от който беше видим за всички. Лееше се ракия и водка, бодяха се някакви мезета, а мъжът започна да пее. Гласът му беше дрезгав, но много хубав. Сякаш се изкачваше върху звука от струните, катереше нанякъде, завърташе по особен начин Р-то и го превръщаше в едно режещо “ррррр”. Слизаше надолу, засилваше се и пак така – високо горе, до последни сили, аха да му свърши въздухът и да се срине. По едно време с него запяха и останалите. Някои не знаеха текстовете, но се опитваха да ги хванат в крачка. Леля Беба, жената на Васил Попов, извади своя оперен глас, който по никакъв начин не се връзваше с ръждивата бленда на певеца с китарата, и на мен по детски ми стана смешно. Но никой на никого не правеше забележка за нищо – просто се пееше. С пълно гърло, настъпателно, от диафрагма, дробове и сърце.

„Често с приятели в кръчмата пийвайки вечер,

даже не знаеш, къде ще преспиш през нощта.

И току виж, че и ти се окажеш съблечен!

Гледаш, а с твоите дрехи – коварна Лъжа.

Гледаш, със твоя часовник – коварна Лъжа. Гледаш – и коня ти язди коварна Лъжа.”*

Сигурно е било някъде към полунощ, когато на външната врата се позвъни. Всички се умълчаха, татко излезе да отвори. На прага стояха двама мъже в униформи. Минали с патрулката, чули шум по никое време и решили да проверят какво става. Татко им обясняваше спокойно как нищо особено – събрали са се да си попеят, съжаляваме, че притесняваме съседите, но никой не се е оплакал, увлекли сме се… Междувременно певецът излезе от хола ни с китарата си в ръка. Представя нямам дали е било нарочно, или просто за кутия цигари от джоба на палтото му, виснало на камарата дрехи върху закачалката. Като го видяха, милиционерите само дето не си глътнаха фуражките. “Ама другарю Касимов, това не е ли… това не е ли… това не е ли Висоцки?!”, успя да попита единият.

Ами да. Владимир Висоцки беше. Актьорът, поетът с китара, трубадурът на онази Русия. Лошото момче на съветската власт, което тя нямаше как да отрече – твърде много хора го обичаха, прекалено много и навсякъде се пееха песните му. Дали през юли 1980 година именно тя го уби, или Висоцки си отиде от зависимостите си, не знам. В светлината на последните събития и поведението на руското държавно управление от години насам няма да е изненада, ако за кончината му са се погрижили от КГБ…

Но Висоцки беше Другата Русия. Беше онзи, чиито плочи се слушаха във всеки дом, въпреки че не беше съвсем ясно дали това публично е приемливо. Дали метафорично кодираната в текстовете му критика към властта и несвободата, към дребнодушието и лицемерието, към  унижението на човека и артиста в онзи уж “по-справедлив” строй, в който живеехме, не е чудесно разбрана от същата тази власт? Може би беше, да. Но дори тогава тя не смееше да го изкаже на глас. Твърде принизяващо за нея би било да се засяга от недиректни послания, като ги приема лично. Дори онази перверзна съветска власт от седемдесетте години на миналия век изпитваше известно страхопочитание към изкуството и предпочиташе понякога да се прави, че го възприема в друг контекст, вместо да се самоунижи чрез подозрително честолюбие и мнителност. Парадокс наистина…

“В перуки, в маски са като един –

от приказки или от книги взети…

Стои отляво тъжен арлекин,

палач е друг, безумен – всеки трети.

Един да се изкара иска бял,

друг образа си крие от огласа,

а някой да познай не би успял

лицето си от вечната гримаса.”

Онази вечер завърши три часа по-късно. Милиционерите постояха за две песни, взеха автографи на бели листа и си тръгнаха по живо, по здраво с патрулката. Не им се тръгваше. Нищо, че не смееха и те да запеят с пълно гърло – само си държаха фуражките на колената като ветерани от Втората световна война на тържествено събрание и си тактуваха. Сигурна съм, че това е била една от най-вълнуващите вечери в живота им. Дано днес са още живи и спомнят. И дано синовете и внуците им не са станали руски тролове например… Дано!

“Докрай не издържах аз своя срок –

година ще ми лепнат, може – чет’ри…

Момчета, напишете ми писмо:

в свободния си свят вий как живейте?”

Сетих се за този епизод от моя детски живот още в първите дни на войната в Украйна. Казах си, че хора, които пееха Висоцки и си преписваха на ръка текстовете му, няма как да бъдат нито зомбирани, нито брутално подведени. Покрай онази революция, дето я наричахме ВОСР, и безумията, случили се покрай нея, Русия беше отгледала своя невидима, неофициална култура. Тя беше плътна и мощна и затова, когато Берлинската стена падна, извади на световната културна сцена цели поколения фантастични творци. Хора, които създаваха и работеха с вдъхновението на западноевропейското разбиране за свободата на духа, за важността на човешката личност, за смисъла на гражданското общество и гласа на всеки в него. Мислех, че това не може да се загуби. Не, не мислех – убедена бях! А ето че днес в Русия гласовете на свободните са така ловко смазвани, че нямат сили да се чуят. Ето че темата за свободата може така да бъде изродена, че стадион хора да пеят дитирамби за Съветския съюз и да веят знамена в почит на чудовище като Сталин. Ето че гласът на изкуството, колкото и да вярвах, че след перестройката и десетилетия относителна, макар и често куклена свобода, може бързо да се влее в хора на екстремните любители на диктатори. Толкова лесно и бързо стана, а? Ето че целият хуманизъм на онези прекрасни писатели, художници, музикантите и актьори се стопи и на негово място застана скалъпена идеология, която внушава небивалици и унищожава. Забелязахте ли какво унищожава? Болниците, където са уязвимите, но и бременните с бъдещото поколение. И театрите и културните институти, където е духът. Мишените са на гърдите на тези, от които агресорът най-много го е страх…

“А ако ближните окажат съпротива

и се вълнуват силно, нервност заразвиват –

бандитът действа си като бандит:

ще гръмне трижди –

и в миг са тези ближни

в трупен вид.”

Много ми е мъчно, да ви кажа. За всичко, което се случва сега и за клетата ми наивна вяра, че то никога повече няма да се случи.

На следващия ден след гостуването на Висоцки у нас, в панелката в квартал “Червена звезда”, нещата се върнаха към “нормалното” социалистическо съществуване. Мама пусна прахосмукачка, татко върна изпитите бутилки в пункта за стъкло. Вечерта пак щяхме да имаме гости. Мен ме интересуваше само едно – защо татко ме караше да наричам човека с китарата и въздългата коса дядя Володя! Ми че той никаъв дядо не беше! Къде ти да знае малкото момиченце, че на руски “дядя” е чичо…

Няколко години по-късно в класната ни стая имаше агитационни табла по стените. Над дъската, точно под радиоточката, имаше портрет на Георги Димитров и цитат “Дружбата ни със Съветския съюз е тъй жизнено необходима, както слънчето и въздуха за всяко живо същество.” Гледах го непрекъснато години наред. И никога не му повярвах. Просто дрезгавото “рррр” на дядя Володя, оперетният фалцет на леля Беба, текстът на песните, припяван от натъпканите в хола ни артисти, и смутените милиционери, които си тръгнаха с автографи от барда на несъгласните с режима, подсъзнателно ме държаха в друга вселена. Тази, в която свободата на човешкия дух, свободата на мисълта и свободата просто като обратното на война са най-голямата ценност в човешкия живот. Смисъл на човешката цивилизация изобщо…

“Часовниците тихичко,

тиктакаха: тик-так…

Вий скришничко хихикахте,

а аз на глас се смях.“

Единствената ми надежда днес е, че някъде там, в тази чужда и зла Русия на Путин, заради песен, стих, текст или картина някое дете със сърцето си усеща същото.

* В текста са използвани части от песни на Владимир Висоцки, в превод на Светлозар Ковачев. Това не са непременно песните, изпети някога у дома – те са просто илюстративен материал към този текст. – Бел. авт.

чети още

Александър Геров – умиращият да живее

Най-добрите съдебни сюжети

Да бъдеш или да не бъдеш Джон Малкович?

Игра с форми