Другата самоличност на Рикарду Рейш

Той е у дома, но и чужденец в Лисабон. Другата самоличност на Рикарду Рейш пристига обратно в Лисабон след много години, прекарани в Африка, където говори на английски по-често, отколкото на португалски. 

фотография Иво Йованович

Лисабон, който го посреща в края на XIX век, е мистичен. Западнала метрополия на изчезнала империя, мита от река, която го свързва като с мост с океана – единственият източник на благосклонност за Португалия. Сладки води се вливат в солени. Времето отдавна е спряло тук, отдавна времето няма своето значение и не говори в минути, часове и секунди. Лисабон е заживял в собствен остров от самовглъбение, метафизично умозрителен, въпросителен знак пред дръзващия да знае, водеща напред ръка за онзи, който повече иска да пита, отколкото да получава отговори. Мистиката на Лисабон е saudade, горчиво-сладката жал по изтеклото между пръстите като пясък време, отнесло миговете на щастие и оставило носталгичен спомен. Споменът на Лисабон за някогашните отвъдокеански земи, по които е останала въздишка. Един такъв дух изпълва и вените на написаното от другата самоличност на Рикарду Рейш.

Другата самоличност на Рикарду Рейш спокойно плава през живота. Живее из различните квартали на Лисабон, все се премества, оттук – там и обратно. Пие ранното си утринно кафе в A Brasileira, в строг костюм на чиновник, нахлупил широкопола шапка, която го състарява. Дните следват един друг като керван през житейска пустиня. Ветровете над Тежу му пожелават добро утро за начало на поредния ден, същия като този преди него и като този след това. Вечер с надникващия зад рамото му привечерен вятър превежда английска литература. Дикенс, Колридж, Милтън, Чосър между седемте хълма на Лисабон. Рикарду Рейш пише за Алберту Каейро. Открил е този нов португалски поет, бивш морски корабен инженер, и разказва надълго и нашироко в пресата за него. 

А двамата се срещат често, всяка сутрин, в огледалото. 

Стоп. Слънцето и луната продължават да се надлъгват в небето, времето тече по Тежу от Лисабон до Атлантика и обратно, но няма как истина да се крие повече. Тя остава залостена под купчините листове на бюрото на дом Фернанду и дълго след смъртта му. След това се узнава. Че Рикарду Рейш не е поет и писател, нито Алберто Каейро е моряк и пътешественик. Че братът на Рикарду Рейш, Фернанду Рейш – не е жив, нито пък Бернанду Соареш. Всички те не са живи. Не са и мъртви. Не са живели изобщо. 

Дом Фернанду Песоа е този, който пие кафе всяка сутрин в A Brasileira и от височината на хълмовете на Лисабон гледа речните води на Тежу. Той живее с още поне десет, двадесет, тридесет, не, над седемдесет образа, които сам е скулптирал, на които сам е дал имена и биографии и е пуснал в живота, в литературата, в печата и пресата. Песоа, личност на португалски. Песоа – чрез много личности. В една е символист и мечатател, в друга романтик, в трета строг консерватор. В една говори мистицизмът, в друга – реализмът. Една пише проза, друга поезия, трета – само публицистика. Изпод широкополите им шапки обаче прозира все дом Фернанду. В своя съзнателен живот е издал само една книга на португалски, Mensagem („Съобщения“). И четири на английски. Издавал е вестници и списания, превеждал е френска и английска поезия на португалски. Но гласът му, гласът с името Фернанду Песоа, за всички останали, които не знаят за авторството на Песоа над повече от седемдесет автори, е само част от големия хор на времето. Поредният писарушко в строг черен костюм, бродещ из утрините и вечерите на Лисабон, драскащ в пресата за едно или друго. 

Рикарду Рейш е само маска? И Алберту Каейро ли е така? И дори Алвару де Кампуш? Всички те са само маските на Песоа? Или пък обратното – Песоа не съществува, а съществувват неговите неживи сътворени самоличности? Живее, изкачвайки или слизайки от хълма, навръх на който е A Brasileira. Това е физическата карта на живота му. Душевната – на това поле се движат личностите, които не са Песоа, но не са и себе си, просто защото тях ги няма никъде в пространството освен у Песоа. Те не са алтер егота, те не са литературни герои, те са други личности, различни от Песоа и все пак детерминирани от неговия отпечатък. Целият жизнен път на Фернанду Песоа е маркиран от мистериозност, която в мащабите си прераства в особена мистика. Любовта му към окултното, теософското, скритото зад привидния воал на реалността е добре известна, почти няма тайно общество или кръг в Лисабон, в който Песоа да не се движи. Този афинитет към търсенето на нещо повече под повърхността е някаква негова мистична метафизичност, видима дори през тълпата от самоличностите му. Това дали обаче е непременно така? Мистичната метафизичност на Песоа, което сам той би отрекъл – ако питаме Алберту Каейро, но би приел – ако пием кафе с Рикарду Рейш:

Ти, мистико, виждаш значение във всяко нещо.

За теб всичко има забулен смисъл.

Има нещо скрито във всяко нещо, което виждаш.

Каквото виждаш винаги го виждаш за да видиш друго нещо.

Пък аз, нали имам очи само за да виждам,

Виждам липса на значение във всичките неща;

Виждам го и се обичам, понеже да си нещо не означава нищо.

Да си нещо е да не подлежиш на тълкуване.

Епохата на Песоа го е направила не мистик. Играта с думичките и значенията, която той практикува чрез всичките си личности, не е еквилибристика на вярващ в божествен промисъл или фантазьор. Песоа има своето верую в едно философско осъзнаване на живота отвъд осъзнването. Да видим:

Тайнствеността на нещата, къде е?

Къде е, та не се явява

Поне да ни покаже, че тайнственост е?

Какво реката знае за това и какво дървото знае?

Ами аз, който не съм повече от тях, какво знам за това?

Щом погледна към нещата и помисля какво човеците за тях пък мислят,

Смея се като поток, звучащ сред камъни.

Защото единственият скрит смисъл на нещата

Е да нямат никакъв скрит смисъл.

То е по-чудно от всички чудности

И от мечтите на всичките поети

И мислите на всички философи: –

Нещата да са наистина каквито изглеждат

И в тях да няма нищо за разбиране.

Теософските кръгове, на които Песоа принадлежи през живота си, по дефиниция търсят скрит смисъл зад привидния свят. Песоа не търси скритото, защото не приема, че има скрито. Напротив, за Песоа явното е явно, защото просто е явно. То е там, където е, и не го виждаме, защото искаме да видим отвъд и зад него, когато отвъд и зад няма, но нашето търсене ни прави слепи за единственото, което всъщност го има: това, което е. Животът, какъвто е. Светът, какъвто е. 

Да, ето какво моите сетива научиха самички:

Нещата нямат значение: имат съществуване.

Нещата са единственият скрит смисъл на нещата.

Отделните самоличности на Песоа, ако се съберат на масата му в ABrasileira, биха оформили странна тълпа, потънала в чудна вечерна дискусия за всичко, което се обитава от дух и което е надмогнало материята. Рейш рационализира, опитва се да намери логика и закономерности. Алберту Каейру е инстинктивен, обърнат към примитивното, природно усещане за света. Алвару де Кампуш е далеч по-чувствителен, емоциите му преминават от една до друга точка в спектъра, невъздържано, накъсано и прескачащо, за разлика от спокойното съзерцание на Каейро и размисъла на Рейш. Кампуш вярва, Рейш не вярва, Каейро – изобщо отхвърля съществуването на вярата. Дори само тези три самоличности на Песоа биха заформили един екзистенциален дебат на масата в A Brasileira, че Песоа само би седял умислено отстрани, мълчаливо пушещ.  

Песоа – дали е песимист? Пантеист, защото из стиховете му витае винаги връзка със силите на природата? Примитивист, защото свежда всяко нещо до извора и корена му? Песоа не е, защото няма как да е. Да бъде значи да съществува, а той се е оттеглил назад и е дал път на своите различни (само)личности, които да пишат за света, докато той посещава любимото си кафе, с което започва и завършва деня, или превежда френски и английски стихове. 

В живота на материалностите и видимостите се е превърнал в не особено известен, но иначе уважаван човек. Свое собствено име на известен поет и писател не е изградил, но пък имената на личностите му обикалят на длъж и шир Лисабон. 

В Европа настъпва един от първите фашистки режими. След Италия и преди Германия и Испания – Португалия. В тази крайна за континента държава на потънала колониална империя, погълната от водите на океана. В режима на Салазар и без това не особено динамичният творческия живот започва да замира. Дори господинът с широкополата шапка и черния костюм, който от свое име публикува само отвлечена белетристика, става опасен. Той не може да бъде опасен с друго освен слово – той си няма и нищо друго. Едно по едно изданията, в който пише, биват затваряни. С това и предупрежденията му, че настъпва кафява епоха на задушаваща диктатура се усилват. Времето с бурите си кара дори и вглъбения в теософското и метафизичното Песоа да бъде активен гражданин. Когато се разболява и постъпва в болница, за него няма съмнение, че неговият континент попада под воала на авторитаризма, а той тъй много ненавижда умозрителните и чувствителни души. Като тази на Песоа. Надрасква: „Не знам какво ме чака занапред“, на листче до болничното легло и… след няколко дни той и десетките му самоличности напускат живия свят. Пътят им се събира в едно. Какво чака него – това чака и тях. 

За да си велик, бъди цялостен: нищо твое

Не преувеличавай или изключвай.

Бъди цял във всяко нещо. Влагай всичко каквото си

И в най-малкото, което вършиш.

Тъй във всяко езеро блести цялата луна.

Защото живее нависоко.Един бронзов Фернанду Песоа пие кафето си на бронзова маса в ABrasileira всеки ден от живота. Идет

чети още

Кой е убиецът?

Секс, лъжи и видео

Кога бързият тест върши работа и кога да заложим на “златния стандарт”

„Хоум офис“ – работа от къщи или по-скоро личен живот в офиса?