Добрата, лошата и злата Ники дьо Сен Фал

Наскоро попаднах за първи път на La Peau douce („Нежна кожа“), филма на Франсоа Трюфо. И може би това, че е на Трюфо, или защото ми напомни с името си Балзаковата La Peau de chagrin(„Шагренова кожа“), а дали не и понеже мярнах, че някои кадри били снимани в апартамента на самия Трюфо, но си създадох моя митология около филмаоще преди да съм го гледала, която съответно породи желанието да го видя непременно. Явно синхронизмът по Юнг вече е бил в ход, тъй като неочакваният финал на филма хвърли във въображението ми мост към един друг артистичен факт. Разбралата за изневярата на съпруга си Франка скрива под шлифера си пушката му – цевта се подава под края на дрехата й, докато като сомнамбул преминава през фоайето на сградата, в която живеят – влиза в бистрото, където обикновено той се храни, застава пред масата му, хвърля в очите му уликите, вдига пушката, застрелва го пред погледа на всички, главата му пада в бялата чиния върху бялата покривка. Да, композицията и манифестният характер на тази финална филмова сцена, заснета през 1964 година, извикаха в представите ми фотографиите на Tirs(„Изстрели“) – пърформансът, смутил умовете и душите за първи път през 1961. В него артистът стреля с пушка срещу бялата гипсова основа на своята творба, „дорисувайки“ я с абстрактните образи, създавани от боите, разплискващи се от пронизваните от куршумите полиестерни торбички. Актът, съчетал убийство и съзидание, е извършен от жена с красиво лице и красиво артистично име – Ники дьо Сен Фал.

Само ден след като сцената от филма на Трюфо извика в съзнанието ми този пърформанс, попаднах и на информацията за голямата изложба в MoMA, едно от безспорните събития на този културен сезон, която ще продължи до септември и се нарича Niki de Saint Phalle: Structures for Life („Ники дьo Сен Фал: Структури за живот“). Ето ти завършен пример на синхронизъм по Юнг, помислих си. Или има нещо по-голямо в нашето настояще, което извиква добрата, лошата и злата Ники като аналог на нашите състояния, антиномии и търсене на спасения от тях? Не ни ли затвори в тесните килии на страховете ни настоящето? Не разбуни ли демоните в нас? Не ги ли приспа? Не стреля ли по тях? Не смеси ли радостта със заплашителност? Не подплати ли дори и светлата страна на живота със суровата коприна на постоянното усещане за риск и че всеки момент всичко може да излезе от релсите? Точно като изкуството на Ники дьо Сен Фал – кълбо от свобода и жестокост, съзидание и разрушение, удоволствие, радост и страх?

„Имах късмета да открия изкуството, защото на психологическо ниво разполагах с всички предпоставки да стана терорист“, това са може би едни от най-известните нейни думи. Още при първия си психически срив тя е окуражавана от психиатрите да се занимава с изкуство. То сублимира и гнева й, и порива й към радостта. Светлото и тъмното в живота й остават преплетени докрай, подобно на двете змии върху шишето с парфюм от нейната линия (със средствата от продажбите му тя субсидира някои от грандиозните си проекти). Началото на живота й протича също като преплитане на два modi vivendi – този на богатия парижки квартал, в който е родена, и този на Ню Йорк, доминирания от честите посещения на Metropolitan Museum of Art и потъналия в светлината на Южна Франция и уханията на градините на стария фамилен замък, проектирани от самия Льо Нотр. Но и в двата случая – този на ужасяващите родители, ревностни католици, и на бащата – аристократ по произход и чудовище по избор, впръскал ужас и гняв в утробата й, когато Ники е на 11. Травмата от детството расте в нея и избухва под формата на психически сривове по-късно през годините. Чак през 1973 година, когато Ники дьо Сен Фал е на 43 и създава заедно с Питър Уйтхед филма Daddy, заговаря за тази травма по-открито, но все пак през метафорите на изкуството. А още по-късно, през 90-те, в една от илюстрираните си книги в тази връзка ще напише „Всички мъже са изнасилвачи“. Но вече е стреляла през 1961 година по Бащата и по демоните, родени от него, в онзи пърформанс, за който стана дума по-горе. Получила е покана да се присъедини към артистичното движение Nouveaux Realistes, част от което е и авторът на кинетични скулптури Жан Тенгели, който става неин втори съпруг.

Би трябвало да я е застреляла с този свой първи пърформанс, но тъмната страна, устремена към изкуство, красиво като нечие убийство, ще се вие винаги като дим около скулптурите й, подобно на смъртоносния прах от материалите, с които Ники работи и който прониква бавно в дробовете й. Тъмната страна прозира и в радостта на иконичните й скулптури Nanas, донякъде напомнящи пинята, донякъде праисторически богини – буйни, щедри на женствена плът, свирепи, заплашващи тираничността на мъжкото начало, ритуално изрисувани с ярки линии и черни концентрични окръжности. От тъмен дим е короната и на Кралицата на Наните – Hon, създадена с Тенгели през 1966 г. 75 фута на дължина, скулптурата представлява жена, легнала по гръб и с врата към вътрешността й между разкрачените й крака. 70 хиляди души чакат търпеливо през стокхолмския Moderna Museet, за да проникнат през тази врата в изложбата – възрастните да разгледат произведенията, децата да се пързалят на пързалката, всички да пият мляко на бара, разположен в едната гърда. Жертва или кралица е Hon? Изнасилвана от нагона и любопитството на хилядите? Или щедро, като богиня майка, разтворена към всички, даряваща живот, оплождаща фантазиите им при досега с изкуството? Преливаща от телесност или надтелесна, космическа? Отмъщаваща или опрощаваща?   

Скулптурите й са огромни, огромни като живот, огромни като вселени, места за обитаване, за страх и за радост, разположени в екстериорни градски пространства, артефакти на границата на архитектурата и публичното изкуство. За детска площадка в Йерусалим през 1971 прави черно-бял гОлем с три огромни езика пързалки, релефите му са вдъхновени от Гауди, родителите са скандализирани, децата са екзалтирани. Прекарва трескави десетилетия в извайването на Tarot Garden в Тоскана. Гигантските окултни скулптури, вдъхновени от картите Таро и покрити с пъстри мозайки, разказват нейната версия на парка Guell. В една от тях, облицованата с огледала Empress (Императрица), живее самата Ники, докато работи над този проект. Паралелно с тези огромни проекти сменя мащаба и пише и рисува в своите дневници книги – те са нежни, топли и красиви признания в любов и загриженост.  Расовата сегрегация, социалните несправедливости, правата на жените, съпричастността към хората с HIV, празнуването на споделянето, играта и радостта – това са темите на нейното изкуство, разказани с фантазмите на добрата, лошата и злата Ники, те раждат в крайна сметка един нов свят, нови структури за живот.

Ню Йорк никога досега не й е посвещавал толкова мащабна изложба. Заради свободолюбието си, непростимо за нюйоркските католически училища, тя е неколкократно изключвана от тях. Застоява се в Blearlеy, където изживява първите си вълнения от срещите с творчеството на Едгар Алън По, Шекспир и Достоевски. Накрая изхвръква и оттам, след като изрисува смокиновите листа на статуите. В Ню Йорк, още тийнейджърка, е открита от модните фотографи. На корицата на Elle от 1946 свети като топъл провансалски залез в плетения стол, а Vogue от 1953 е увенчан с  буржоазната й изтънченост, загърната в разкошно кожено палто. Пътят в изкуството все още се вие пред нея, примамвайки я да го извърви. Ще свърши през 2002. Ники дьо Сен Фал ще умре на 71, дробовете й ще откажат, безкрайно уморени, след като през годините са се задъхвали все повече и повече от смъртоносния прах на материалите, с които е работила. Създаваната от нея реалност ще я спасява и ще я убива едновременно. Поредната антиномия на добрата, лошата и злата Ники.        

Има безброй начини да се докоснеш за първи път до света на твореца. През един златен септемврийски ден, примижавайки срещу слънчевите зайчета във водите на фонтана „Стравински“ край центъра „Помпиду“, аз срещнах света на Ники дьо Сен Фал. Изящните черни машинарии на Жан Тенгели и нейните ярки причудливи същества от фибростъкло разпръскваха водни струи едни към други – прекрасни, загадъчни, нежно устремени в заедността си, като ято птици, споделящи радостта. Силни като живота структури за живот.    

Изложбата Niki de Saint Phalle: Structures for Life можете да видите в MoMA PS1 – до 6 септември.

фотография Photograph for the book Noah’s Ark: Play Sculpture, Jerusalem, 1998. Photo: Lynton Gardiner. © 2021 Niki Charitable Art Foundation

чети още

Страшно е да се каже

Опазил ме Бог да ме управлява Грета

Право на истина, или „Тъй рече Били…“

Неизпратено писмо до Цветана Манева