Напоследък не изпитвате ли все по-често усещането, че всичко, което се случва наоколо, е някакъв лош сън? По света… У нас… Вътре в нас… Като бълнуване при висока температура, с ярки сюрреалистични видения.

фотография Иво Йованович

---

Не че преди нещата бяха по-розови. Не че вечер си лягахме спокойни и заспивахме веднага, без да се въртим от притеснения в какъв точно свят ще пораснат децата ни. Не че сутрин се събуждахме изпълнени с оптимизъм и вяра, че всичко ще бъде наред и никой няма да посегне с алчна ръка към спокойствието ни. Не че нямаше войни, болести, инциденти, катастрофи, природни бедствия и човешки решения, оставили много деца без родители. Имаше и още как! 

Но поне имаше някаква логика дори в липсата на логика. Справедливост даже в липсата на справедливост. И някакво разбиране помежду ни, че такива неща се случват и някак все ще си помогнем едни на други, за да ги преодолеем.

Сега няма логика, няма справедливост. Няма разбиране помежду ни. Няма помощ. Затова няма и преодоляване на оставащите травми.

Сега човек за човека е вълк и компютърен трол. Сега човек би разкъсал човека със зъби публично заради това, че другият не мисли същото като него. 

Сега войните не са само между армиите на държави, а между множество отделни хора. Всеки сяда пред компютъра като пред люка на танк и започва да сипе снаряди от избухващи думи върху останалите. Да мрази, да обижда, да отрича, да стъпква, да плюе. Да вярва в онова, което му изнася. Да отрича истината винаги, когато може да я замени с по-удобна от нея лъжа.

Човек за човека е вирус. Компютърен, социален, емоционален. Именно човекът е в състояние само с един пост, с един коментар, с едно пресподелено видео да отрече съществуването на всеки един вирус, на всеки друг произволен факт. 

Фактите вече нямат стойност. Публикациите в нета им я отнеха. 

Почти на всеки от нас се е случвало след прекарани няколко часа пред лаптопа да се почувства опустошен, все едно в душата му е паднала бомбата от Хирошима. Разбит на съставните си атоми, все едно в главата му е гръмнал Чернобил. Да чувства страх, без нещо реално да го е изплашило. Просто от следенето на потока с дезинформация. Просто от прочитането на стотиците различни мнения по един и същи въпрос. Поколението ни е изгубено в коментарите.

Преди имахме учени. Имахме лекари. Имахме учители. И им вярвахме. Знаехме, че те се грижат за нас – за напредъка ни, за благополучието ни, за здравето ни, за бъдещето ни. Сега всеки е учен, всеки е лекар, всеки втори се прави на учител. Но изобщо не го е грижа за нас. И подлива вода на онези, които наистина са загрижени. Размива грижата им, разрежда я, обезвкусява я и я лишава от цвят.

И те постепенно ще се откажат. Ще загубят интерес да доказват нови теории, ще спрат да се жертват, за да ни лекуват, няма да смеят да ни предават знанията си, ще им писне да се опитват да направят нещо в името на всички. И човекът ще се превърне отново в неандерталец. Пеперудата ще се върне обратно в пашкула, след което ще запълзи като гъсеница…

И все пак, ако един ден се събудим? Ако докато си правим сънени кафето, пуснем телевизора и чуем, че куп корумпирани политици са влезли в затвора, а други – самовлюбени и разпространяващи разделение сред народите си – са загубили изборите? Ако по новините кажат, че вече над 75% от населението доброволно се е ваксинирало срещу новата болест и стадният имунитет най-после е факт? Ако прочетем, че границите отново са отворени и можем да пътуваме навсякъде, че световната икономика се е справила с кризата и дори е намерила начин за противодействие на бъдещи трусове по една или друга причина? Че са се увеличили заплатите и се е върнал респектът на хората към учени, лекари и учители, защото сме осъзнали, че без тях сме заникъде? Че езикът на омразата и разпространението на дезинформация и лъжи в световната мрежа се преследва от строги закони и започва по естествен път да намалява? Представяте ли си какъв прекрасен ден ще ни очаква след това?

И ако всичко това стане, най-после ще ни останат сили да започнем да обръщаме внимание на наистина важното и належащото. Защото, като спрем да се занимаваме с глупости, ще бъде крайно време да запретнем ръкави и да спасим тази задъхваща се, пламтяща и разтапяща се планета от самите нас. Иначе в крайна сметка не тя ще тежи на нашата съвест, а ние на нейната. Не ние ще убием нея, а тя нас. 

А тогава, повярвайте, няма да имат значение никакви вируси – нито компютърни, нито човешки. И цялата дезинформация и лъжи ще бъдат изтрити завинаги. Заедно с истината. Заедно с човека.