Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 1

Да, възможно е. И е най-доброто решение

фотография Иво Йованович

След петдесет години битки срещу наркотиците, все по-строго законодателство, милиарди погълнати евро и/или долари все пак стигнахме до едно горчиво наблюдение: резултатът от опитите за спиране на трафика на наркотици и тяхната употреба в света е огромен провал. Освен ако не приложим филипинския или бразилския метод (при които правоохранителните органи убиват и потребители, и трафиканти и така само са увеличили насилието, без да са повлияли на наркотърговията), има малък шанс това да се промени. Точно обратното. Ще се убедите, ако прочетете дори само част от увода на Световния доклад за наркотиците на ООН за 2020 г.: 269 милиона души са употребявали наркотици през 2018 г., или това е равносилно на 30% увеличени в сравнение с 2009 г.; 35,6 милиона души страдат от различни проблеми вследствие употреба на наркотици по целия свят; само един от осем души, които се нуждаят от лечение вследствие употреба на наркотици, го получават. Въпреки увеличените ресурси за борба с наркотиците конфискациите на амфетамини са се увеличили четирикратно между 2009 и 2018 г. (данните са от предговора от Гада Уели, изпълнителна директорка на UNODC).

От друга страна, световната кампания срещу наркотиците даде възможност за значително финансово облагодетелстване на трафиканти, картели и други мафиотски организации. Най-мощната сред тях и в Италия и в света е Ндрангета. През 2007 г. богатството й се равнява на 27 милиарда и 240 милиона евро, придобити само от трафик на наркотици, на фона на общо 53 милиарда от всички престъпни дейности. Като цяло на световно ниво през 2014 г. държавите са вложили около 100 милиарда долара за борба с трафика на наркотици, докато през това време черният пазар отчита около 330 милиарда долара печалба годишно от тази дейност.

Привидната политическа грижа

Политическите и държавни аргументи срещу употребата на наркотици често са стряскащо популистки. Достатъчно е да прочетете или чуете последните изявления на президента на Френската република Еманюел Макрон през април 2020 г. или тези на неговия министър на вътрешните работи Жерар Дарманин по въпроса. Непрекъснато повтарящият се рефрен, че консумирайки канабис, ние неотменно вървим към нарастваща наркомания, която ни тласка към кокаин и/или хероин, сам по себе си няма смисъл. Можете спокойно да пушите джойнт всеки ден през целия си живот, без никога да посегнете към друго упойващо вещество и да станете зависими от него. Точно както можете да пиете чаша алкохол на ден, без да станете алкохолик. Освен това, ако същите тези политици последват докрай логиката на собствените си разсъждения, че „хаосът“ на канабиса непременно води до по-опасни наркотици, не е ли съвсем резонно да забранят и цигарите и алкохола? За протокола, според доклада на СЗО от 2017 година цигарите убиват седем милиона души годишно по целия свят. Алкохолът пък е причина за смъртта на три милиона човека годишно, като на всичкото отгоре той се консумира от много ранна възраст (27% от световното население е на възраст между 15 и 19 години, когато започва да пие алкохол – 44% в Европа и 38% в Съединените щати). В същото време канабисът е причинил нула смъртни случаи от свръхдоза (за да стигне до фатален край, един пушач на трева трябва да приеме наведнъж еквивалента на 20 кг канабис). В САЩ за 2019 година смъртните случаи, причинени от всички наркотици (законни и нелегални), са седемдесет хиляди при население от повече от 333 милиона души (според Националния институт за злоупотреба с наркотици, 2021 г.). В световен мащаб броят на смъртните случаи от предозиране се равнява на 585 хиляди годишно.

Отговорът на френските политици не само), които предпочитат успокоително да погалят потенциалните консервативни гласоподаватели по главите, се състои от три важни опорни точки.

Първата е, че „алкохолът е културен артефакт, така че не можем да го забраним“. Но ако в някои страни алкохолът е въпрос на култура, това означава, че произлиза от обичай, обред или навик. Всички те обаче, както и манталитетът подлежат на съзнателни или нарочни промени, предизвикани от нас, цивилизованите хора. И това е чудесно, защото в противен случай още щяхме да отсичаме глави. По-логично би било да обясняваме опасността от употребата на  алкохол и последиците за здравето по същия начин, както при наркотиците, без да демонизираме нито едното, нито другото. Доказателство в подкрепа на тази теза е и голямо проучване на научното списание Тhe Lancet, публикувано през 2018 г., според което след анализ на ефекта от употребата на алкохол сред 28 милиона души през периода от 1990 до 2016 г. се установява, че алкохолът е седмият рисков фактор за смъртността. (https://www.thelancet.com/journals/lancet/article/PIIS0140-6736(18)31310-2/fulltext).

Също така във Франция, когато бившият министър на земеделието Дидие Гийом заяви през 2019 г., че „виното не е алкохол като другите“, не бихме могли да твърдим същото по отношение и на канабиса. Парадоксът е, че именно Франция, която се гордее, че има най-репресивното законодателство в Европа срещу наркотиците, за петдесет години се превърна във водещия потребител на канабис и неговите производни (хашиш, цветен прашец) в Европа и също така държи първото място по употреба на антидепресанти на Стария континент. Е, това французите наричат ​​„френският“ гений.  

Втората опорна точка: както се казва “не можете да добавите повече проблеми към вече съществуващите“. Но в случая със забраната на канабиса и нелегализирането на една голяма част от наркотиците се случва именно това. Въпросните държавни решения само засилват проблемите, свързани с тях. Докато има контрабанда, ще има и все по-крупно  забогатяване на мафията или свързаните с нея групи, повече корупция, повече убийства, свързани с трафик, повече предозиране, повече социални проблеми, повече потребители, повече престъпления и т.н. Престъпният модел, свързан със забраната на алкохола в Съединените щати от 1920 до 1933 г., демонстрира това твърде добре. В този период забраната увеличава корупцията сред полицаите и политиците (популярността на неподкупния полицай Елиът Нес произлиза именно от периода 1959/63 година, който е и в основата на сюжета на филма на Брайън де Палма “Недосегаемите” – 1987). Тогава е и метеорният възход на организираната престъпност (Ал Капоне направи своето богатство до голяма степен благодарение на въпросната забрана). От това време е и поредицата войни между бандите, генерирани от разчистването на сметки (сред които е и уличното убийство в упор на седем мъже в деня на 14 февруари 1929 година, известно като “Клането на Свети Валентин”). Време на огромен брой тайни барове (т.нар. speakeasy барове, възникнали именно по време на сухия режим в Америка) и собственост на нелегални организации. Време на увеличаването на консумацията на алкохол (пие се повече на място), възход на проституцията и продажба на фалшив алкохол на висока цена, който ежедневно причинява здравни проблеми, сред които в много случаи слепота или трайно увреждане на мозъка. През 1927 година поради употреба на фалшив алкохол, произведен на място или внесен от Канада, в САЩ умират 12 000 души.  Богатството на Джоузеф Кенеди, бащата на клана Кенеди, и това на неговия добър “познат” Салвадор “Сам” Джанкана, шеф на Коза ностра в Чикаго, произлизат точно от тази ситуация. С други думи, забраната доведе до по-лош резултат от самото зло. Нелегализирането на наркотиците води до абсолютно същия ефект. Само че с още по-ужасяващи последствия…

Да видим сега и третата опорна точка – “ако има толкова малко смъртни случаи в сравнение с 58 милиона потребители на наркотици в света (приблизително 585 хиляди смъртни случая поради предозиране през 2017 г., ООН, доклад за наркотиците в света 2019), то това е именно защото употребата им е забранена”. Грешка! И най-яркото доказателство за това е Португалия, която декриминализира всички наркотици през 2000 г. и така за следващите двайсет години успя да намали броя на употребяващите, броя на предозиралите и броя на смъртните случаи, свързани с употребата на психотропни вещества. Не  забраната убива по-малко – прави го образованието и осъзнаването, че трябва да приемаме наркозависимия не като бандит, а като болен, който се нуждае от помощ. Когато разберем това, ще видим ясно и колко лимитирани са собствените ни разсъждения относно наркотиците. Защото сега сме приели, че след като виждаме и говорим малко по темата, и смъртните случаи следва да са малко. Фактите обаче сочат обратното.

Легализция, контрол и образование

След всичко казано дотук време е да поставим въпроса директно: легализирането на канабиса и декриминализирането на всички други наркотици – не е ли това решението, което би намалило много социални, икономически и криминални проблеми в Европа и по света? Държавите, не са ли първо те отговорни за продължаващия растеж на престъпността и константното забогатяване на картели, мафии, банди и терористични формирования чрез насърчаване на трафика и черните пазари, благоприятствайки така всичко репресивно? Съгласен съм, че тези въпроси може и да изглеждат просто провокативни, неуместни или дори наивни. Но защо е толкова трудно да се води безпристрастна дискусия по темата за наркотиците и уреждането на техния обществен статут? Защо просто не признаем, че след като репресивното законодателство тотално се провали, е наложително да преосмислим проблема и вместо да си затваряме очите, да намерим ново решение?

За целта тук ще се опитаме да покажем, че причините за забраната на наркотиците не са (в голяма степен) резултат от целенасочено размишляване върху прилагането на политика в областта на общественото здраве. Ще анализираме последиците (положителни и отрицателни) от декриминализирането на канабиса, предназначен  за удоволствие или с медицински цели, и ще видим как някои страни (както  го направи Португалия) са се задълбочили в намирането на решение и са успели значително да подобрят борбата си с дрогата.

Тази статия няма за цел да очерни работата на полицията, това въоръжено крило на политиката. Нямаме амбицията и да дадем конкретен отговор, като потънем в преднамерено манихейство*, още по-малко пък насърчим някого да започне да консумира тези или онези наркотици. Желанието ни е да дадем по-скоро набор от аргументи, които да позволят да формираме мнение според фактите, без политически пристрастия, без фалшив морал и без да се крием зад воала на янсенистката** добродетел.

Расова, икономическа и политическа забрана

Наркотиците винаги са били част от цивилизациите и историята на човечеството. Те самите по особен начин са вкопани в произхода на религиите, позволявайки да се “свържем” с „отвъдното“, с „висшите сили“. Психотропните вещества имат място в почти всички цивилизации (шумерска, гръцка, римска, китайска, америнска и др.). От друга страна, те също винаги са били свързани с разбирането за удоволствие, защото една от причините да са толкова привлекателни за хората е, че те притежават способността, подобно на алкохола, да ни дезинхибират, да развинтват въображението ни и така да ни помагат да бягаме от реалността. Безброй творци създават своите шедьоври на литературата, музиката и живописта благодарение или заради наркотични вещества (споменавам само Бодлер, Рембо, Едгар По, Жан Кокто, Били Холидей, Луис Армстронг, Бийтълс и др.). Пълната забрана на наркотиците в света датира от 1971 г., но за да се стигне до нея, отношението към този социален феномен има своята история през вековете, развиваща се по различен начин в зависимост от устройството и управлението на всяка отделна страна.

Интересна е например историята на употребата и забраната на наркотиците в САЩ. От средата на XIX век криминализирането му е избирателно – както по икономически, така и по расов принцип. Под влиянието на пуританските религиозни лиги и белите работнически съюзи пушенето на опиум е забранено за китайския народ, докато „медицинският“ (или годен за пиене) опиум остава разрешен за други сегменти от населението. Китайското население се установява в САЩ (особено на Запад), имигрирайки поради политическата и икономическа нестабилност. Китай преживява последствията от двете “опиумни войни” (1835-1842 и 1856-1860), обявени от Англия и привлекли скоро други големи държави (Франция, Русия, САЩ, които не участват директно в началото). Причината тези войни да се водят е желанието на силните държави… да наложат продажбата на опиум на Китай, където той е забранен за цялата територия на страната още от XVIII век.

Китай, след като загубва тези две войни, е принуден да купува опиум. Но още нещо – да стане свидетел на формирането на опиумни “салони” на собствената си територия (английски, френски и американски). Създават се регионални протестни движения срещу китайската държава и нейното безсилие да се изправи срещу чуждото нашествие. По този начин естествено се подтикват някои региони на империята да поискат своята независимост, причинявайки граждански войни и икономически безредици и принуждавайки Китай да култивира опиум, за да излезе от икономическата криза, в която е затънал. Бедните части от китайското население имигрират в Холандия, Франция, Англия и САЩ, пренасяйки със себе си и навика си да пушат опиум. В САЩ тяхната евтина работна ръка е предпочитана пред местното население (разбирайте имигрантите от европейски произход), чийто труд принципно се продава по-скъпо. Последствието е, че от средата на XIX век ще се роди и развие силна вълна от синофобия***, чийто пик ще бъде икономическата криза от 1875 г., засегнала всички западни американски щати и подтикнала някои от тях да забранят пушенето на опиум. През 1909 г. Международната конвенция за опиум е подписана от няколко страни за контрол на наркотиците (включително морфин, кокаин и хероин). Текстът на тази конвенция, плод на работата на американския президент Теодор Рузвелт, реално няма обвързваща правна сила. Той е преди всичко начин САЩ като голяма изгряваща политическа и икономическа мощ да отслабят останалите велики играчи на световната сцена в момента (Франция и Англия), отнемайки им значителен финансов източник, който им позволява натрупването на капитал и развитието на собствените им колонии (като бившия Индокитай, който ще стане Виетнам).

Канабисът, използван от древността едновременно като източник на удоволствие, но и за медицински и религиозни цели, ще преживее същата съдба като опиума. В Съединените щати той ще бъде забранен за всички, но реалната причина за това ще е намерението на държавата да ограничи емигрантския поток от Мексико. След Мексиканската революция през 1910 г. много мексиканци отиват в изгнание и носят със себе си марихуана, която се пуши за отдих и релакс. През 1931 г. голямата депресия удря САЩ (кризата от 1929 г. вече е преминала) и започват да се появяват „проучвания“, свързващи престъпленията с пушенето на марихуана от очевидно мексиканското население и хората от неравностойните обществени слоеве. Затова и не е неочаквано решението на Американския конгрес да приеме през 1937 г. Закона за марихуаната като ограничителен законодателен текст, след което да я забрани изцяло през 1942 г. Въпреки че през 1944 г. Медицинската академия и Комитетът на Ла Гуардия (формирование, което се занимава с изследване на ефекта от марихуаната) заключават, че марихуаната не води до пристрастяване, лудост или увеличаване на престъпността, както не води и до употребата на други по-силни наркотици, нейният научен обхват е поставен под съмнение и „тревата“ си остава  забранена. От 60-те години на миналия век употребата на канабиса се разпростира във всички слоеве на обществото и по-специално сред хипитата и афроамериканското население. Затова и забраната му започва да се поставя под въпрос. Трябва да имаме предвид обаче, че 60-те години на миналия век в САЩ не приличат на образа, който получаваме за тях през холивудските сериали или филми. Разбира се, пълната работна заетост изглежда непоклатима, потребителските стоки експлодират, вятър на оптимизъм обветря населението (предимно бяло, разбира се). Но афроамериканците (и не само те) са изморени от сегрегацията, плъзнала във всички области на живота. И появата на личности като Malcome X, Martin Luther King, Jessy Jackson, Rosa park и др е напълно логична.

От друга страна, в онези години активно са поставени под въпрос или направо отхвърлени ценностите на Америка след Втората световна война – патриархалното послушание, сегрегацията, политическите и икономическите приоритети. Пушенето на канабис се превръща в политически акт, действие извън закона, отхвърлящо определена визия за Америка по това време. Освен това страната излиза от антикомунистическия „лов на вещици“ (макартизъм), войната във Виетнам се проточва без резултат, а комунизмът става най-голямата заплаха. Тази много голяма социална нестабилност, този страх от загуба на ценностите на мажоритарната бяла антикомунистическа Америка, травмата от убийството на Джон Кенеди през 1963, последвано от тези на Malcom X (1965), Мартин Лутър Кинг (1968) и Робърт Кенеди (1968), натискът на всички претендиращи за дълбоки промени в обществото и политическото управление, както и чувството за неспособност на политическите лидери да управляват тази нова култура, съмняваща се в американските ценности (експериментален рокендрол, поп арт, Woodstock и др.) ще позволят на Ричард Никсън да спечели властта. Защото дори слоганът на кампанията му „Закон и ред“ звучи успокояващо (и ще бъде изваден отново на въоръжение за капанията на бившия президент Тръмп през 2020 г.).

През 1971 г. Никсън обявява наркотиците за враг номер едно на Америка и напълно ги забранява. Визията му за проблема никога не се е ръководела от медицински съображения, а от политически. Разбира се, страната наистина страда от шеметен ръст на предозирането с хероин (главно от френската мрежа Connection), но политическите сметки на Никсън са много по-цинични. Първите потребители на наркотици – социално слабите обществени класове (включително чернокожите и латиноамериканците), хипитата и маргиналите – са склонни да гласуват за демократите, които са възприемани като застъпници на по-социална политика и са считани за „левичари“. Следователно, за да могат да бъдат контролирани, да бъде компрометирана силата им или направо да бъдат прибрани по затворите, е необходимо първо да бъдат криминализирани.Тъй като претекст за такова крайно дествие не могат да бъдат просто цветът на кожата или изборът на живот, употребата на наркотици или трафикът се превръщат в идеалното оправдание. Тази политическа визия на Никсън не е измислица на конспиративна теория. Тя е потвърдена през 1994 г. по време на интервю, дадено на много известния независим журналист Дан Баум, от Джон Ерлихман, един от главните герои на „Уотъргейт“ и бивш съветник по политическите въпроси на Никсън :

„Кампанията на Никсън през 1968 г. и Белият дом на Никсън […] имаха двама врагове: антивоенната левица и черните. Разбирате ли какво казвам? Знаехме, че не можем да обявим за незаконно да си против войната или да си чернокож, обаче можем да накараме обществото да свързва хипитата с марихуана и чернокожите с хероина, като след това криминализираме тежко и двете и така разрушим съответните общества. Бихме могли да арестуваме техните лидери, да ограбим домовете им, да нахлуваме в срещите им и да ги хулим вечер след вечер във вечерните новини. Дали сме знаели, че лъжем относно наркотиците? Разбира се!” (интервюто е в списание Harpers, „Legalize all“, април 2016 г., Дан Баум, https://harpers.org/archive/2016 / 04 / legalize-it-all /).

Резултатът от тези цинични политически сметки е, че от 1971 г. прогнозната сума, погълната от САЩ за борба с наркотиците, възлиза на 1 трилион долара (според americanprogress.org, а huffpost, в статия от 6 юли 2013 г., допълнена на 6 декември 2017). Всички тези огромни средства за познатия ни резултат: крупно забогатяване на престъпните организации, развитие на градското насилие, увеличаване на корупцията и броя на затворниците! Без да изобщо да бъде предотвратено разпространението на наркотични вещества. Тъкмо напротив!

Десет години след това обявяване на мащабна война, кокаинът ще залее американския пазар, а след това и този в целия свят. Останалото го знаем. Пабло Ескобар и различните колумбийски картели (Меделин, Кали и др.) ще индустриализират разпространението на наркотици. За да се справи с ударите на американската администрация, която поиска от Колумбия ареста и депортацията му в САЩ, Ескобар разработи схема с мексиканските трафиканти, които станаха дистрибутори, превръщайки Колумбия в кокаинен търговец на едро. Картелите на Синалоа, Хуарес, Тихуана (отначало) ще станат и останат супермаркети за наркотици точно пред портите на САЩ. Мексиканските наркотрафиканти не се страхуват от политиците на PRI (до 2018 година Partido Revolucionario Institucional е единствената партия на власт), от държавата, от тайните служби или полицията – страната е обект на корупция вследствие на астрономическите суми, генерирани от самия трафик на наркотици в резултат от глобалната забрана, така че всичко е под контрол. Един от най-големите наркотрафиканти в света „Ел Чапо“ Хоаким Гусман (арестуван, екстрадиран и затворен за цял живот в САЩ оттогава), с богатство, силно подценено до 15 милиарда долара, ще „франчайзира“ дистрибуцията и производството на наркотици по целия свят по абсолютно същия начин, както би направила всяка индустрия. Арестът му нито спря, нито дезориентира трафика. Той просто се реорганизира. Накратко, по отношение на борбата с наркотиците ние прекрачихме точка на невъзвръщаемост. И изглежда нямаме други ходове, освен да атакуваме директно банкови институции, където мръсните пари се смесват с легитимни, при риск от спад на доверието в икономиката, тъй като много от трафикираните суми се изпират в напълно законни инвестиционни фондове, индустрии и предприятия.

Другото решение би било запалването на контраогън, за да се държи под контрол опасността от разширяване на проблема и излизането му от всякаква възможност за управление.

следва продължение

чети още

Декриминализация на канабиса и контролирана търговия на всички наркотици? – част 2

Oтворено писмо до Ориана Фалачи

10 септември 2001: пропуснатият ден

Любовта по Жан-Люк Годар