Да се казваш Анна

От прозореца на кабинета си Анна наблюдаваше как на отсрещния тротоар двама възрастни мъже поставят количка с печени кестени, а през стъклото някак си достигна техният апетитен аромат. Това подсили в нея доминиращия вкус на успеха, който днес дойде с публикуването на първата й стихосбирка.

фотография Иво Йованович

Съпругът й граф дьо Ноай доволно дочиташе рецензията, публикувана във вестник „Льо Фигаро”, която я определяше като „ново ярко явление във френската литература”. Приключвайки, той промърмори, че е невъзпитано да се говори за възрастта на една дама, пък било то тя да е само на 21 години. На вратата се почука и икономът заедно с камериерката внесоха поредната кошница цветя и цял куп писма. При вида на затрупания вече от алзаски рози, лилиуми и поздравителни адреси кабинет, граф дьо Ноай повдигна вежди. Парижкото общество засвидетелстваше не само таланта на съпругата му, но и мястото, което семейството му заемаше. Трета дъщеря в семейството на румънския княз Григорий Бибеску-Басараб, Ана беше родена и израснала в Париж. Двамата се ожениха само преди четири години, а младата графиня беше приета еднозначно топло от елита на френската столица. Графът харесваше чаровното свободомислие на жена си, радваше се на успехите й сред обществото, а особено много на литературния салон, който тя направи в дома им на авеню „Ош”. Посещението на Марсел Пруст в него доведе след себе си Пиер Лоти и Едмон Ростан, своенравната Колет, емблематичния Пол Валери, мълчаливият Макс Жакоб. И ето сега, в началото на новия 20 век, дойде и първата й стихосбирка. „Добре е да си щастлив”- мислеше си граф дьо Ноай, но високият глас на Ана прекъсна разсъжденията му.

Едуар – обърна се тя към иконома – Очаквам моя чичо, княз Алеко Богориди. Ще го приема в салона – каза тя и се завъртя към съпруга си – Три години от смъртта на Аспазия, а той още не може да го преодолее. Тя беше прекрасна съпруга. Помните ли прочутите й смарагди? Невероятни! Княз Алеко ги е оставил в банката на Ротшилд, във Виена.

Не проумявам защо почти девет години откакто е в Париж, той продължава да живее в хотел и то на Монпарнас. Отначало мислех, че ще бъдат тук за малко, но мина много време. Как се казваше хотелът?

  • Терминус – поясни Анна
  • А, да. Добър е, но все пак е чак в Монпарнас. Казаха ми, че много артисти се преместват от Монмартър в Монпарнас заради по-ниските данъци! Скъпа, време е да тръгвам за срещата в Сената. Моля Ви, предайте му моите поздрави.

На входната врата граф дьо Ноай се размина с княз Богориди или както го наричаха в миналото Алеко паша. Размениха няколко думи и князът продължи по стълбите нагоре. Стъпките му отекваха така, че дори Ана ги чу в кабинета си.

Князът обичаше да го наричат Алеко паша. Това му напомняше времето, когато турският султан го определи за генерал губернатор на Източна Румелия. И преди беше заемал високи държавни постове в Османската империя, но това назначение му беше скъпо и радостно. За съжаление говореше слабо български и положи доста усилия, за да може да общува с хората там. Неговите перфектни френски, гръцки, турски и немски тук не му послужиха много. Когато Княз Александър Батенберг абдикира, Великите сили и политическата класа в София сериозно обсъждаха възможността именно Алеко паша да бъде новият княз на страната. Но българското правителство спря своя избор на младия Фердинанд Сакскобургготски.

Анна го посрещна с усмивка и широко разтворени ръце за прегръдка. И за двамата беше истинско удоволствие, но за нея тези срещи бяха особено мили на сърцето, а разговорите безкрайно любопитни. Алеко Богориди беше брат на баба й Ана по майчина линия. Князът я поздрави с първата й стихосбирка и се отпусна във фотьойла сред множеството от цветя. На масичката пред себе си той сложи красиво подвързан албум. Беше си подготвил реч по случай успеха на Ана, но въздъхна и каза само, че за него това е една от малкото радости, с които се е срещал в последно време. И надали Ана знае, че е вторият голям писател в рода. Втори!? Анна недоумяваше. Князът бавно и с усмивка разтвори албума с грижливо подвързани вътре няколко книжки на списание. Ана прелисти страниците и видя, че това са текстове, написани на азбука, която й напомняше гръцката, но беше друга.

  • Това е списание на Българското книжовно дружество. В него, преди 25 години са отпечатали автобиографията на дядото на прадядо ти Стефан Богориди. Казвал се е Стойко Владославов, а духовното му име е епископ Софроний Врачански. Подариха ми го пловдивчани, когато станах управител на Източна Румения. Сега аз го подарявам на теб. И да знаеш, че този твой прапрапрадядо е бил това, което в България наричат книжовник. Това е човек, който е не само писател, но е и преводач, и мислител, и учител, и духовен водач.
  •  

Анна познаваше добре историята на своя прадядо княз Стефан Богориди, но за първи път научаваше за този свой прародител.

  • Мисля, че талантът ти идва от негова страна – добави Алеко паша. – Нарекъл е своята автобиография „Житие и страдания грешнаго Софрония”. Ще се опитам да ти го преведа, но със сигурност ще загуби от моя непрофесионализъм. Намерих едно момче българче, студент по химия тук. Би могъл да помогне с превода.

Анна се умълча, вкусвайки развълнувано тази новост от родовата си история.

  • Стойко Владиславов известен ли е в България? – попита тя.
  • Известен е малко да се каже. На негово име има училища и улици. Наскоро ми казваха, че сред българските духовници има мисъл за това той да бъде канонизиран.
  • Би ли помолил този студент да идва всеки ден у дома, да изчита по няколко страници на глас на български и след това да превежда текста на глас. Всъщност – разколеба се тя – Моля го да идва когато има свободно време, все пак е студент.

Бяха минали няколко месеца.Този ден, гостите на литературния салон на графиня дьо Ноай се бяха разгорещили в спор около разказа на Пиер Лоти за поредния му престой в Истанбул. Ана помоли за внимание и извади от библиотеката зад себе си албума, който княз Алеко Богориди й подари. Погледите на всички се насочиха към тази странна азбука и историята, която Ана разказа. Беше помолила Рангел Чомаков, студентът по химия да дойде днес. Той изчете на глас първата страница от книгата. Всички мълчаха. И когато Чомаков свърши с превода, Ана с гордост каза, че това е автобиографията на дядото на нейния прадядо, българина Стойко Владиславов, чието име носят улици и училища в България. После тя със съжаление и леко притеснение обясни, че доскоро не е знаела, че е наследница на тази голяма историческа личност. В тишината някой се обади:

  • Скъпа Анна, това е затрогваща история. Бихте ли я резюмирали
  • Кога е живял? – попита друг
  • Роден е през 1739, а е починал около 1813 година, десетина години след като е написал автобиографията си. Почти преди един век.
  • Резюмето, молим – подновиха гостите.
  • Разбира се. Това е разтърсващата история за пътя на един млад човек през разсипания християнски свят на Родината му. – каза Ана. Облегна се назад и хвърли поглед към сивото парижко небе. Пак щеше да вали.

Послеслов

Деветнадесет години по-късно, през 1920 г. първата стихосбирка на Анна дьо Ноай получава голямата литературна награда на френската Академия. Графиня дьо Ноай е първата жена – кавалер на най-високата френска държавна награда Ордена на Почетния легион. Тя е първата жена-член на белгийската Кралска литературна академия. След нея, в същото академично кресло сяда Колет, а по-късно Жан Кокто. Тя е почетен член на румънската Академия. Носител е множество гръцки и полски държавни отличия.

Анна дьо Ноай е една от най-известните поетеси и влиятелни обществени личности във Франция през първата половина на 20 век. През 1904 г. заедно с други писателки, сред които и дъщерята на Теофил Готие създава престижната литературна награда „Vie heureuse”, която днес познаваме под името „Femina”.

Нейното творчество, отличаващо се с прочувствения си лиризъм се причислява към символизма. Със своя ослепителен чар, Ана е муза на поети, художници и скулптори. Рисувани са й много портрети, а Огюст Роден изработва неин бюст, който нарича „Мадам Х”.

Тя умира през 1933 година. Останките й са положени в семейната гробница в гробищния парк Пер Лашез, носещ името на личния изповедник на краля-слънце Луи XIV.

Днес, нейното име носят няколко училища и гимназии във Франция и Румъния както и площад в престижния 16-ти район на Париж.

В България, първите преводи на нейни творби и голяма студия за творчеството й са отпечатани в майския брой на списание „Листопад” в годината на нейната смърт. През 1989г. издателство Народна култура издава антология с нейни творби „Сянката на дните” в превод на Иван Бориславов.

чети още

Модерно е да си секънд хенд, или „боклукът за една може да е съкровище за друга…“

Сериал за най-голямата кражба на картини

За честта на фамилията Хюстън

Световните новини, които пропуснахме покрай коронавируса през април