В плен на носталгията

Педро Алмодовар: Дневник по време на пандемия

Фотография: The Pedro Almodovar Archives, taschen.com


“Не исках да пиша до този момент. Не исках да оставям следа за чувствата, които в първите дни на изолация се породиха у мен. Може би защото първото нещо, което открих, беше, че тази изолация не е много по-различна от редовното ми ежедневие – свикнал съм да живея сам и в състояние на пълна готовност. През първите девет дни не исках да напиша и една буква. Но една сутрин във вестниците осъмна заглавие, което звучеше като черен хумор: „Ледената пързалка в Мадрид временно става морга”. Като в някой комерсиален филм.

Изолацията започнах в петък, 13 март. Организирах се така, че да бъда обърнат с лице към тъмното, към нощта, сякаш съм на някакво пусто, диво място, следя ритъма, който диктува светлината, проникваща през прозореца и балкона.

Спрях да гледам часовника. Поглеждам го само когато трябва да изброя крачките, които изминавам по коридора, същия онзи киридор, в който Хулиета Серано казва на Антонио Бандерас, че не е добър син, мислейки за мен (филма „Болка и величие”).

Спрях да бързам.

Не съм достатъчно в настроение, че да започна да пиша фикция – всичко с времето си, – макар че мога да си представя многобройни завръзки, някои дори от интимно естество. (Сигурен съм, че в края на всички това ще се стигне до бейби бум, но съм убеден, че ще има и много разводи – ад, това са други хора, бе казал Сартър, някои двойки дори ще се изправят пред две ситуации едновременно – развод и идването на нов член в прясно накърненото семейство.)

Моментното положение може по-лесно да се схване като фантастична фикция, отколкото като реалистична история. Това ново световно положение сякаш е излязло от някакъв научнофантастичен разказ от 50-те, от времето на Студената война. Или може би от филм на ужасите с най-закоравяла антикомунистическа пропаганда. Или пък от някой от американските комерсиални филми, които обикновено са твърде добри въпреки странните намерения на техните продуценти. 

Злото винаги идва отвън (комунисти, бежанци, марсианци) и служи като аргумент за най-закоравелия популизъм. Всъщност Тръмп вече се погрижи ситуацията, която преживяваме, да прозвучи като хорър от 50-те. Всъщност Тръмп е една от големите заразни болести на нашето време.

Реших да потърся някаква забава. Обикновено импровизирам (но това не е уикенд, обичайното ми време за самота и изолация) и си направих програма за филми, новини и четива през деня. Моят дом е институция и аз съм единственият й обитател. В последно време съм включил и някакви упражнения. Доскоро съвсем бях паднал духом и единственото ми упражнение беше обиколката на дългия коридор.

Като следобеден филм избирам „Ченге” на Мелвил и изненадвам себе си с вечерния си избор – филм за Джеймс Бонд, „Голдфингър”. Мисля, че в такива дни най-хубавото нещо е чистата забава, чистият ескейпизъм.

Гледам „Голдфингър” и се радвам на избора си. Всъщност филмът избра мен, а не обратното. Запознах се с Шон Конъри на една вечеря в Кан, седяхме един до друг и бях изненадан от познанията му за киното, особено от факта, че моята работа го интересува. По онова време вече не живееше в Марбея, но все така обожаваше Испания. Разделихме се като приятели, разменихме телефонните си номера и бях сигурен, че нито един от нас никога няма да се обади на другия.

Но няколко месеца по-късно, беше 2001 – 2002 г., той ме потърси. Току-що беше излязъл от прожекцията на филма „Говори с нея”. Не съм фетишист, нито митоман, но докато го слушах как говори за моя филм, почувствах как ме обливат емоции. Дълбок глас, гласът на добър актьор и привлекателен мъж. За това си мислех, когато гледах „Голдфингър” през онази вечер. Карантина, вечер. Шон Конъри и аз, и всички прекъсвания и мисли, които се гонят в главата ми.

Между филмите за секунда включих новините и научих, че онова торнадо, на когото знаем единствено името, е отнесло Лучия Бозе. И от очите ми потече първата сълза през този ден. Лучия беше изумителна и като актриса,  и като човек. Спомням си я във филма „История на една любов” на Антониони като жена с невероятна, странна за онова време красота, но и по начина, по който ходеше, андрогинен и анимален, който синът Мигел Бозе наследи наред с много други черти. Утре ще включа този филм на Антониони в програмата си.

Също като Жана Моро, Чавела Варгас, Пина Бауш и Лорън Бакол Лучия бе част от Олимп – подиума на модерните жени, свободни, независими, по-мъжествени от мъжете, които ги обкръжават. Извинявам се, че парадирам със славни имена, но имах щастието да ги опозная и да бъда близък с тях. Ето това е лошата страна на изолацията – ставаш лесно плен на носталгията.

Хубавата страна на тази своеобразна тъмница е, че бързането и припряността изчезват. И напрежението и стресът. Всичко, което знам, е, че съм затворен и същевременно в бягство. Всеки ден все по-малко гледам новините. Опитвам се да устоявам на паниката и параноята. Бягството, за което мисля чрез забава и ескейпизъм, изобщо не е монотонно.”

чети още

Първи думи след душевна карантина

Под райското дърво, или 12 коледни фантазии

Вдъхновенията са навсякъде около нас. Част 1: бейзбол и щайги с ябълки

Тези малки неща, наречени любов. Част 3: Coffee, Tea or Me