Всичко е лично, деца, особено революциите
Протестната вълна ще отмине, управлението ще се смени и след десетина години днешното гражданско недоволство и неговите последствия ще се изучават по история в гимназиите.
фотография Иво Йованович
Само си ги представете тези страници в учебниците, може да са онлайн или на холограми. Ще съдържат хронологията на събитията от нахлуването на прокурорите в президентските канцеларии, главните действащи лица с кратки биографични данни, ще се разясняват причинно-следствени връзки, обстоятелствата, довели до напрежение между властите, въздействието на олигархията, зависимостите на партиите и техните водачи… Горките деца!
От опит знам, че важните исторически събития се помнят по-лесно, когато е засегнат личен момент, увековечено е нещо пикантно, романтично, по-особено. Без легендата за Клеопатра, която се явява пред Цезар увита в килим, разделът „Покоряването на Египет“ нямаше да оставя същото усещане. А без любовта на Наполеон и Жозефина имперският период на Франция е предимно интриги и военни походи. Детайлите не само придават колорит, те са красноречиви метафори за епохата: Бетовен е бил глух, докато е композирал „Лунната соната“, Томас Едисон е изобретил освен крушката апарат за викане на духове…
От дистанцията на времето историята за народния бунт срещу Борисов и Гешев също ще е крайно отегчителна. Ламбовски и поразяващата му уста няма да я оживят особено, нито безобразните набези на Мая Манолова за овладяване на гражданската енергия. Има шанс да се задържи вниманието на ученика само ако се започне по-отдалеч – от събитията, довели до безпрецедентен сблъсък в самия интелектуален елит на нацията. Защото епицентърът на политическия трус не е абсурдното самочувствие на държавния глава, а отпадането на Цветан Цветанов от властта.
Започва се оттам, че този самоук политик, следвал неотлъчно Бойко Борисов още от годините му в МВР, постепенно натрупва огромно влияние. Подходящо е да се направи паралел с вицепремиерите на Иван Костов в края на 90-те, които започват да управляват с размаха на руски губернатори.
Цветанов не просто стои до дясното рамо на лидера на ГЕРБ и с присъщата си скромност приема похвалите на своя патрон, той се превръща постепенно в отделен властови център. Дългата му ръка прозира във всички сфери на обществения и политическия живот, в медиите, шоубизнеса, държавната администрация, обществените поръчки, дори в дипломацията. Множество кариери и успешни бизнес проекти се дължат на неговата опека. Подобен размах обаче рано или късно влиза в конфликт с титуляря, подронвайки самочувствието му.
„Апартаментгейт“ е достатъчно пикантен, за да остане в ученическата памет, но за повече екшън трябва да се наблегне на последиците от него. Прогонването на Цветанов улавя като във водовъртеж и неговите протежета, един след друг те губят позиции и се изпълват със свещен гняв към Борисов. Става дума все за хора от горната кора, участващи във формирането на общественото мнение, не безименни лица, а инфлуенсъри.
И така, неусетно, но закономерно, личните им неудачи ги сближават с друга неудовлетворена част от елита – вдъхновителите на опозиционния фронт, запалил „Апартаментгейт“. Нима няма да е интересно за подрастващите да изучават парадокс, при който жертвите се сдружават с доскорошните си врагове? Да четат как в този неестествен съюз се вливат още окапалите от 10-годишно напразно чакане за достъп до властта социалисти, обедняващи мутри, отритнати ченгета? Както френският народ не е имал представа за сложните междуличностни конфликти, довели до разложението на аристокрацията му, така и нашият нехае за силите, задвижващи енергията на площадните водачи и подмолната мотивация на остриетата в социалните медии, които го зоват на протест.
Самият Борисов едва ли е допускал, че отстраняването на дясната му ръка ще доведе до чак такова разместване на пластове и инфлуенсърска буря, която с адска мощ запокитва част от цвета на нацията в обятията на олигархията, мутрите и комунистите. Нямало е как да предположи, че за първи път оръдията на БСП, „Да, България“ и Васил Божков ще загърмят в една посока! На недалновидния премиер и през ум не му е минавало, че отприщва цунами от непримирими, невъздържани и невъзпитани викачи, готови да стрелят и реват във всички посоки като пияни сватбари, свалили задръжките и хукнали да отмъщават на целия свят за лошите си хороскопи.
Именно тяхната злъч и войнстващ цинизъм хвърлят дебела сянка върху тържеството на невинната младост, понесла по жълтите павета плакати за едно по-добро бъдеще. Болните амбиции на отпадналите протежета и изоставените любовници заглушават студентските викове „Оставка“ и отвращават творческата интелигенция.
Затова на барикадите им песни не се пеят, таланта там го няма! В опит да го заместят отровните пиари карат протестиращите да изреждат кой каква диплома носи в джоба си. Мъчат се да им внушат, че са каймакът, цветът, а над тях е само небе, а те само от честност имат нужда и от нищо друго.
Описан с академично старание, този разнолик и заплетен аспект от историческата реалност ще повдигне духа на ученика, а съчетаването му с пандемията и нейния неумолим брояч на смъртта ще го остави без дъх.
Всичко е лично, деца, особено революциите!
