Всички обичат Васко Василев

Христо Русев – между социалната фотография, лицата на улицата и събуждащата се България и бекстейджа на един световен цигулар.

фотография Христо Русев

Защо реши да направиш книга за Васко?

Винаги съм искал чрез фотографията да успея да разкажа неразказани истории, дори и когато героите в тях са много популярни – хора, които сме свикнали да виждаме на корици на списания и в най-гледаните предавания. За мен е предизвикателство да се опитам да надникна в личния им живот, където всички маски и прегради са свалени и където може и да успея да уловя в кадър душата и сърцето на дадената личност. 

От малък обожавам музиката, която създава Васко Василев. Слушал съм го часове наред и така съм преодолявал доста младежки неволи. По-късно, когато вече се занимавах с фотография, той имаше концерт във Варна и така се случи, че бях командирован от национална медия, където бях на стаж, да го снимам. При взимането на акредитация една усмихната жена с голямо за мен учудване възкликна: „Христо!? Това ти ли си???“. Аз си помислих, че е съвпадение и жената се е объркала, но казах, че съм Христо с обратен въпрос… а вие с кого ме бъркате? А тя каза, че не ме бърка и следи моята работа от много отдавна и се възхищава на моите снимки. Тогава разбрах, че това е Петя. Оттогава, когато имам възможност, съм ходил на негови концерти. И в ума ми някъде винаги е стояла идеята да направя нещо повече, но трябваше да минат доста години, за да узрее. 

И така, малко след като бях приключил предишната си книга, Васко имаше концерт отново във Варна, аз отидох, снимах го, видях се с тях и им предложих идеята за книгата „Васко Василев – зад сцена”. За мое голямо учудване, но и радост, те приеха идеята. Дойде притеснението. Изобщо не се бях подготвил какво ще правя, ако се съгласят и започнем реално да работим по проекта, защото не вярвах, че може да им хареса. Сега се налагаше аз да дам всичко от себе си, а и още доста, за да оправдая техните, а и своите очаквания. 

За щастие, всичко се подреди  и ето че сега книгата вече излезе от печат и всеки може да се докосне до Васко Василев такъв, какъвто го виждат най-близките му хора.

 С какво те впечатли?

Васко ме впечатли с присъствието си, което е навсякъде на 100 процента. Няма значение дали това е на репетиция, концерт или на среща с бизнес партньори, приятели, колеги, купон, разходка, отдих, семейство, той е там на 100 процента. За времето, в което бяхме заедно плътно по пътувания и снимания, той ме научи на много, дори и без да го знае. Също неговата усмивка, неговата добра душа. Където и да отидехме, той винаги мислеше за другите първо, а след това за себе си. Това е рядък вид човек, който се чувства щастлив и удовлетворен, когато другите са добре, а за себе си… каквото остане. 

Какъв Васко откри по време на път? 

Открих едно много забавно, диво и влюбено в живота момче, което е готово да направи някаква пакост във всеки един момент.

В Лондон ходихме една сутрин да закусим на любимото място на Васко, където той ми предложи един красив външно сандвич. След като ми разказа, че бил страхотен и му е любим, аз се реших, че ще се съглася да опитам. Оказа се обаче, че плодът или зеленчукът върху него е единственото нещо, което аз ненавиждам и му казвам „грозното“ – това беше авокадо. Усмихвах се и казвах… да, да много ми харесва, страхотен е, а аз едвам преглъщах, но се притеснявах да не го обидя и така. 

Имах много интересни случки и по време на турнето в България. Всеки път, докато пътувах за концерт, нещо се случваше с колата ми и трябваше да съм доста креативен в намирането на начини да пристигна навреме за следващото му участие.  Често отивах 5 минути преди да започне концертът, а Петя избухваше в смях, когато се извинявах, че съм се забавил заради поредния проблем с колата. В Токио също имам интересни случки. Докато се разхождах из улиците, доста хора се заглеждаха в мен и ме питаха дали не съм Шаби – аз казвах, че не съм,  но в един от дните чаках Васко на едно кръстовище и дойде поредният човек с викове от поне 50 метра… Шаааби… Шааби… ти ли си – изморих се да отказвам и започнах да раздавам автографи, защото не се знае дали друг път в живота си този човек ще срещне Шаби, който и да е той.

Опиши Васко?

Изключителен професионалист, работохолик, луда глава. Едно дете, което не спира да поддържа духа си жив и буден, човек, който умее да уважава и цени и най-малките неща около себе си. 

Имаш ли обяснение на феномена Васко?

Ако имах обяснение – то нямаше да е феномен.

Защо всички обичат Васко?

Лично спорен мен всички обичат Васко, защото е ненадминат виртуоз, майстор на цигулката, но също и защото не е забравил, че освен това е и просто човек. Въпреки че от малък е в светлината на прожекторите, въпреки своя голям пробив години назад и славата, която го следва навсякъде по света, той не е загубил човечността си. Нито веднъж не се изнерви, когато по улиците на Лондон, Валенсия или турнето в България много често хора го разпознаваха и го спираха за автографи, снимки, дори кратки разговори… колкото и да бързаше за среща или репетиция, той винаги намира време да се усмихне на всеки и да отдаде нужното уважение и признание към своите почитатели. Аз стоях и не можех да се насладя как е възможно да има човек с толкова голямо сърце, което винаги има място за още някого. 

Какво не знаят другите за Васко?

Мисля, че доста от нещата, които другите не знаят за Васко, могат да се видят и разчетат в историите от снимките в книгата „Васко Василев – зад сцена“. 

Как избираш сюжета и героя на фотографиите си?

Винаги във фотографията са ме привличали не просто красивите сцени или възможността да направя перфектната снимка като композиция, цвят, форма… а историите зад кадрите и това да уловя същността на човек или проблем в застиналостта на снимката. Да разкажа неговата история и да успея да уловя душата му в снимките си. 

Кога и как реши да се занимаваш с фотография?

На 14. На новогодишното празненството, на което бях, присъстваше и редакторът на вестник “Стария мост” – Николай Колев. Заговори ме и ми даде един фотоапарат – да опитам как се правят снимки. След вида на красивата снимка аз се влюбих и просто казах, че искам да снимам. Николай Колев и съпругата му Стефка Колева са и хората, от които съм научил най-много за професията – и двамата са истински човеци и страхотни журналисти. Още на 1 януари отидох с баща ми в тотопункта, дадох му единия лев и го помолих да пусне фиш с няколко числа, които му издиктувах. Е, спечелих 200 лева и  с тях купих първия си фотоапарат.  След няколко години се наложи да си сменям техниката, а родителите ми нямаха възможност да ми помогнат в този момент. Реших на местния панаир да продавам кебапчета и кюфтета. Разбира се, редом с бойния ми другар – баща ми. Взех заем от баба ми, след 2 седмици имах спестени пари, върнах си заема и си купих апарат и ми останаха дори и за кафе пари. Не мога и ден без своята камера, а отскоро много се вдъхновявам да снимам видео. 

Най-трудният сюжет, който си снимал?

Уличните търговци по най-опасните магистрали на Истанбул. Там беше адски трудно, защото всички те са нелегални и са преследвани от полицията, и са в постоянна гонка. Използват момента, в който трафикът стане сериозен, колити почти не се движат и излизат между тях и продават храна, напитки и всякакви неща от първа необходимост. Беше много трудно и да ме допуснат между тях, защото не ме познавах какъв съм и откъде идвам и с каква цел, а аз просто исках да документирам техния живот и тяхната борба. Друг подобен случай е животът в бразилските фавели или терористичните атаки в Париж, където си поставих за пръв път самоцензура. Отидох да снимам какво се случва месец след „Батаклан“. На едно място обаче, на задния вход на „Батаклан“, където бяха загинали най-много хора и където близките се събираха, за да оставят цветя и да запалят свещ, видях две жени, които както стояха, изведнъж избухнаха в сълзи. Моментът беше много драматичен и като фоторепортер исках да вдигна апарата и да го запечатам. Мъката им обаче беше толкова силна, че премина през мен като вълна и си казах, че не мога да си позволя такова вмешателство в такъв личен момент.

Лицето, което искаш да снимаш?

Много са. Може би това са личности като Васко – изключителни професионалисти, с богат вътрешен живот. Търся такива хора, с които ще си паснем и ще мога максимално много да разкажа за живота им чрез моите черно-бели снимки. Може би това са хора като Ара Маликян, Стинг, Ричард Брансън. А може да са и хора, които наричаме „обикновени“, но които всъщност живеят изключителни животи, отдадени на професия, на своя мечта, на другите – има безкрайно много такива примери в нашата страна. Обичам да си поставям високи цели и да ги следвам, защото само така – предизвиквайки себе си, успявам да се развивам и да поддържам интереса към професията на фотографа, която, ако не внимава човек, лесно може да се превърне в работа на конвейер.  

Пет вещи, без които не можеш?

Не мога без камерата си, защото това е моят живот. Обичам да пътувам, а за да правя истории с моята камера, имам нужда от кола, която да върви навсякъде и да се паркира лесно, така че втората вещ, без която не мога, е колата ми. Останалото, без което наистина не мога, не са вещи, а просто ценни за мен неща. Като приятелите, с които да споделяме идеите си и да си помагаме във всякакви ситуации. Като мечтите, които ме карат да си представям един по-добър свят, в който мястото на фотографията може би ще е различно. И последно – едно продължение на мечтите, но в по-практичен вариант – целите.  Понеже съм винаги в движение, обичам да си поставям цели, които да са винаги на хоризонта – трудни, дори понякога си мисля, че са непостижими, в момента, когато си ги поставя, но тяхната задача не е да правят живота ми лесен, а да ме водят напред. 

Как изглежда България днес през твоя фотоапарат?

България я виждам тъжна, но с мечти и възможности, като дърво през ранна пролет, което само чака топлите слънчеви лъчи, за да се разлисти. Но за да цъфне и да даде качествени плодове, трябва в процеса да се включи цялата природа – да има вода, пчели, за да опрашат цветовете, че може би дори и човек, за да го пази от болести…

Извън тази метафора, старая се да документирам в снимки случващото се – протестите в различни градове, но и вътрешния протест на хората, който понякога ми се струва много по-важен. В последната година съм се концентрирал да снимам хора, които са си казали, че промяната няма как да дойде, ако ти не направиш първата, а понякога и още доста крачки. Хора, които променят средата, в която живеят, грижат се за хора, отритнати от обществото, или за деца, които политиците се сещат, че са „бъдещето на страната“ само в предизборните си кампании, а след това често забравят… Така че България чрез тези будни хора изглежда така – събуждаща се.

чети още

Автографът на Лоран

Къде похапват Тина Търнър и Пол Маккартни?

Пиеса за една библиотека, заводите „Круп“ и пет литра масло

Посока София – Лондон – София