Времето, светът и „Лидо“

Една ръка се протегна през гъстата мъгла на този късен зимен следобед досами лицето на Жофроа дьо Вилардуен, а женски глас прошепна:

  • Маршале, идвам да Ви гледам. Нося картите.

Нещата не вървяха както трябва и на маршал Жофроа дьо Вилардуен* му беше нужна нова посока. Той и хиляди други рицари бяха „взели кръста” по повеля на папа Инокентий и бяха тръгнали на Четвърти кръстоносен поход, за да освободят свещения град Ерусалим от нечестивите. Но бяха стигнали само дотук – до дългите почти 12 километра плажове на венецианския остров Сан Николо, който местните хора наричаха Лидо. Вече четири месеца чакаха от Марсилия флотата на Бодуен дьо Фландр, известен в българската история като Балдуин Фландърски. Бодуен, граф на Фландрия и на Ено, сновеше нагоре-надолу по плажа като разярен лъв с червеникавата си гъста коса в очакване на корабите си. Друга част от рицарите, участници в похода, бяха тръгнали от Саксония и вместо да дойдат на острова при своите другари, те се бяха отправили към други пристанища. Парите свършваха и маршалът беше силно обезпокоен, че вероятността да се върнат безчестни обратно по родните си места вече беше реалност. Тогава дойде предложението на незрящия дож Енрико Дандоло, а след него и на престолонаследника на византийския трон Алексий Ангел. Единият искаше кръстоносците да превземат християнския град Зара на брега на Адриатическо море, а другият да завземат Константинопол. За всичко венецианците щяха да платят, а Алексий Ангел щеше да възстанови неговото дължимо след падането на византийската столица. С много колебания, но окуражени от предварително полученото от папата опрощение за предстоящите греховни кръвопролития, които щяха да извършат над християни, рицарите се натовариха на венецианските кораби и плажовете на Лидо опустяха.

Скоро след тях боязливо започнаха да се появяват фигури, облечени в черно, които се оглеждаха предпазливо, преди да преровят за нещо забравено. После смирено се отправяха за молитва към старата църква „Сан Николо”, за която се говореше, че пази мощи на светеца, покровител на моряците.

След свадите и забавленията на кръстоносците, нощните сенки на градските проститутки между палатките им и пиянските крясъци животът отново влезе в своя ритъм и дългите пясъчни плажове поеха ролята си на отбранителна линия. През вековете нищо по-различно не се случваше освен онези страшни дни, когато по време на голямата чумна епидемия от съседния остров Повелия се разнасяха стонове и вопли на умиращите, а заради мириса на изгнила плът хората от Лидо затваряха прозорци и врати и палеха благовонни масла. Градът беше взел решение там да се изолират заразените и агонизиращите, а това бяха близо една трета от венецианските граждани, отишли си от този свят в нечовешки мъки, оставени на съдбата и хвърлени в общите ями на острова.

Този жесток епизод отмина и на брега отново се настани тишината. Чуваха се само вълните.

С леки стъпки осемнадесетият век от новото летоброене приближаваше към своя край, когато покоят на самотните плажове беше нарушен от няколко посещения. И тези посещения все повече зачестяваха и зачестяваха. Отначало беше само Гьоте, който, шептейки, че морето е спектакъл, бродеше ненаситно по брега. Няколко десетилетия по-късно го последва лорд Байрон. След него надойдоха англичани, германци и французи – весели и шумни. Разбира се, появиха се и знатни аристократи, и пропаднали авантюристи. Стана шик да се почива на Лидо. Под зорките погледи на по-възрастната генерация, плажът бе завладян от младежка енергия и привидно благоприлични развлечения. Беше настанало щастливото време на Бел епок и от всички краища на Европа прииждаха семейства, влюбени двойки, младоженци, самотници, групи приятели, но и хора като Херман Хесе, Рихард Вагнер и Зигмунд Фройд. Във Виена съпругата на Фройд провокираше завистливите въздишки на своите приятелки, като им четеше писмата му оттам, в които той не пропускаше да каже, че: „Всяка сутрин съм на Лидо, двадесетина минути разходка в най-финия и изискан пясък, после къпане в морето”.

Сред посетителите на Лидо се срещаха и доста полски семейства. Една сутрин в началото на новия двадесети век, седейки със съпругата си Катя Ман в ресторанта на Гран Отел-де-Бен, едно такова семейство привлече Томас Ман и погледът му се прикова върху сина им, когото дочу, че наричат Владжо**. Изключителната красота на юношата неудържимо привлече писателя. Плод на връхлетелите го чувства е световноизвестното му произведение „Смърт във Венеция”. Четиридесет години по-късно творбата вдъхновява големия майстор на киното Лукино Висконти и той се заема с нейното пресъздаване. От предварителните си разговори с Томас Ман италианският режисьор добива увереност, че всичко в творбата е точен изказ на преживяното от писателя. Филмът печели „Златна палма“ на кинофестивала в Кан през 1971 година.

А в Париж през пролетта на 1946 година двамата братя Жозеф и Луи Клерико мълчаливо огледаха фасадата на митичното кабаре „Лидо” на булевард „Шан-з-Елизе“. Собственикът му го беше кръстил на известния венециански плаж Лидо, защото през годините той беше станал „Мястото” за развлечения и морски бани на богатите и известни французи, заради което бяха започнали да го наричаха „Плажът на Париж”. Двамата братя обмисляха дали да го купят. Беше само година след войната и Клерико си даваха сметка, че животът беше оскъден. Не можем да кажем кой от двамата е бил по-добрият визионер, но направената от тях трансформация е забележителна. Замислено от своя най-първи собственик като място за разтуха и забавления с басейн, Клерико превръщат това легендарно място в най-изискания локал на френската столица. Големите имена се редуват на сцената му. За Едит Пиаф, Марлене Дитрих, Далида, Шърли Маклейн, Елтън Джон и още и още знаменити артисти е било и е чест да представят своето изкуство пред публиката на „Лидо“.

А потокът от хора, които прииждат на плажовете на Лидо, не е стихвал от времената на Бел епок. Но има една разлика. Вместо самотния профил на лорд Байрон, загледан в просторната морска шир, зад редиците от чадъри ще видите силуетите на круизни кораби, закриващи хоризонта. Нескончаемите събития, които се организират или се случват спонтанно, са магнит за близо 10-те милиона посетители, както посочва местната статистика. Многобройни изяви превземат острова, а най-великолепната е филмовият фестивал La Mostra di Venezia, по време на който Лидо отново се връща към първообраза си от най-щастливите си години.

* Жофроа дьо Вилардуен е френски благородник, издигнал се до титлата маршал. Взема участие в IV кръстоносен поход, а впоследствие е един от големите феодални владетели в новосъздадената Латинска империя. Неговото име стига до нас като летописец на този поход, падането, безпаметното ограбване на Константинопол и изнасянето на ценностите му във Венеция и Западна Европа. Книгата му е един от малкото средновековни исторически извори за тези времена. От него научаваме подробности около съдбата на първия император на Латинската империя Балдуин Фландърски и несгодите в управлението на новата империя.

** Владжо – Владислав Моез, е полски аристократ. През 1964 година той дава интервю на полския преводач на Томас Ман, в което разкрива, че е първообразът на юношата в „Смърт във Венеция”. През пролетта на 1911 година по съвет на лекарите родителите му завеждат цялото семейство на почивка в Лидо, в хотел Гран Отел-де-Бен, където съдбата го среща с великия писател. В края на двадесетте години, след смъртта на баща си, Владислав Моез поема управлението на семейните имения. Жени се и има две деца. През Втората световна война е затворник на фашисткия режим, а след войната новата полска власт национализира всичките му имоти. До смъртта си през 1986 година Владислав Моез работи като преводач в посолството на Иран във Варшава.

чети още

Александър Геров – умиращият да живее

Най-добрите съдебни сюжети

Дядя Володя пя у дома

Да бъдеш или да не бъдеш Джон Малкович?