Вдъхновенията са навсякъде около нас. Част 2. От Големия взрив до Generation Z

Или как едното и другото вдъхновяват две дизайнерски вселени ще разкаже този текст.

Годината е млада, белият й лист е почти празен, а споменът за първи януари – денят, в който дори тишината е вдъхновяваща, е все още с аромат на прясна сметана. Но най-хубавите ни сервизи и прибори, блестели по празничните ни маси, вече са прибрани в спокойния полумрак на шкафовете. Тук-там е останала по някоя диря от сребърния прах, в който се е превърнала случайно изплъзнала се чаша или каничка за мляко, или декоративна топка за елха. По празниците покрай суетнята все счупваме по нещо, за миг съжаляваме, но понеже сме празнично еуфорични, веднага си казваме „на хубаво е“. После, както обикновено след като загаснат ярките искри на еуфоричния фойерверк, в душите ни се спускат мъглите на леката меланхолия.

Това ни състояние в началото на годината много ми напомня един предмет на дизайна. Една лампа, която много точно изразява януарското ни настроение, защото самата тя е като меланхоличен фойерверк. Една от най-емоционалните лампи в историята на дизайна. Носи вселенска тишина. Онази тишина, която кънти след изкрещени думи, ядно прошепнати думи, трясък от запратена в пода чиния, преглътнати думи и преглътнати сълзи. Тишината, последвала счупването на чувства, отношения, очаквания или мечти. Тишината, в която кадансът се забавя и времето се разтегля в безкраен миг. Тишината, в която се наслаждаваме на лекотата и красотата на избухването, защото миг преди това насъбралото се напрежение вече е било станало непоносимо. Все още не знаем дали целостта завинаги се е разлетяла и парчетата завинаги ще се изгубят, или по-късно ще се намерят и ще бъдат слепени със злато. И колкото и да е странно, наслаждаваме се на този миг, в който красотата на хаоса измества красотата на реда, а случайността и промисълът синхронизират своите стъпки.

Разбира се, това е лампата на Инго Маурер с име възклицание – Porca Miseria!. Маурер, трубадурът на електрическото тяло, чието въображение закачи бели ангелски крилца на електрическата крушка (лампата Lucellino) и с всяко свое гениално творение възпяваше отново и отново нежната поетичност на светлината. Дизайнерът създава своята светлинна скулптура Porca Miseria! през 1990 година. Поръчката е от собствениците на Villa Wacker – разточителна постройка от XIX век в югендстил, с цвят на препечена тухла и прашна мента и интериори, създадени от небезизвестния германски архитект Петер Беренс, извървял забележително творческия път от сецесион до модернизъм. Вилата се оглежда във водите на красивото езеро Констанс, а центърът, в който неформално се събират нейните обитатели, е просторната кухня, свързана с трапезарията – съвременна, модерна, с чиста и спокойна линия. За полилея над масата за хранене Инго Маурер първоначално експериментира със съвсем друга визия. После го осенява вдъхновението под формата на филмов спомен – създаденият точно двайсет години по-рано през 1970 година Zabriskie Point на Микеланджело Антониони и онази незабравима експлозия на забавен каданс. Превеждайки на езика на дизайна този образ, Инго Маурер създава лампата експлозия. Тя за първи път увенчава обедите и вечерите във Villa Wacker.

С името на филма на Антониони Zabriskie Point дизайнерът ще нарече и усъвършенстваната й версия, показана четири години по-късно, през 1994 година, на изложението Euroluce в Милано. Разказват, че някакъв посетител италианец, виждайки полилея, възкликнал Porca Miseria!. Инго Маурер бил очарован. Така анонимният експанзивен италианец станал кръстник на лампата, сега част от постоянната колекция на MoMA, очертала с  порцеланов прах от счупени съдове една от най-красивите следи в дизайна.

На година се произвеждат не повече от десет лампи Porca Miseria!. В изработването на всяка са ангажирани винаги четирима човека. С тази константност на цифрата на участниците и почти ритуализирано „производство“ се създава привидно произволния и случайно красив хаос на дизайна. Четиримата майстори удрят с чукове или просто хвърлят на пода порцелановите чинии, чайници и чаши. Където е нужно, за постигане на нужния размер и изразителност на отломката се дочупва. След това се създава композицията – порцелановите парчета и металните прибори за хранене се прикрепват към конструкцията от фини метални пръти, в точката на събирането на които е източникът на светлина. Представям си го като редене на икебана. Икебана от отломки.   

Илюзията за експлозия и движение на отделните елементи на забавен каданс е омагьосваща. Естествено всяка композиция е уникална. Няма две еднакви лампи Porca Miseria!, както няма две еднакви експлозии. Избликът на енергия и взривяването на реда създават хармония от нов порядък и са антидот на подредените ни пространства, подредените ни дни и подредените ни отношения, които понякога вехнат, напразно чакайки своя спасителен взрив. И всичко това е разказано великолепно с една лампа. Как да не я свързваш с началото на годината… И как да не мечтаеш понякога да я притежаваш…                                                         

И ако това е едната страна на нашето състояние в началото на годината, другата е контрастна на нея. Това е нуждата от усещането за някаква стабилност на връзките между нещата, без която рискуваме реално да се разлетим из Космоса. Тази друга страна ми напомня друг блестящ дизайнерски подход. През 2019 година колаборация между Върджил Абло – архитектът, дизайнерът, артистът, мислителят, творческият директор на LV, когото загубихме преди месеци само на 41, и Vitra създаде инсталацията Twentythirtyfive. Два от обектите в нея бяха интерпретациите на Абло на две икони на дизайна – лампата Potence и столът Antony на Жан Пруве. Във версията на Абло лампата, есенция на минимализма и индустриалната елегантност, вече е с LED източник, затворен в метална решетка. Оригиналният стол, едно от доказателствата за класата на 50-те години, със седалка от огъната дървесина и черна метална основа, в редизайна на XXI век е от прозрачен плексиглас. Металните части и на лампата,  и на стола във версията на Абло са оцветени в оранжево или в бебешко синьо. Защо го прави Върджил? За да преведе смислите и ценностите на дизайна на езика на младите поколения. Вдъхновението за визионера е не просто миналото, безспорната дизайнерска класика, а превеждането й през времето. По неговите думи целта е, когато срещне едно съвременно 17-годишно момче, което не държи ключа към световната история на визуалните изкуства, дизайнерската класика в новата си версия да му заговори на разбираем за него език, да бъде припозната от него като част от поп културата, като Nikes например, да го въведе в диалог на ценности. Според Върджил Абло младите поколения искат да участват в подобен диалог, но често им липсва посредник. Той виждаше ролята на дизайна в изграждането на мостове и в това да бъде този посредник. Неговото вдъхновение беше бъдещето и създателят и обитателят на това бъдеще – Generation Z. Какво по-ценно послание за смисъла на дизайна. И на нашите Нови години.          

Porca Miseria
Virgil Abloh/Vitra
Antony/Jean Prouve

чети още

Пипи и АББА: очаквано добра комбинация 

Джон Маклафлин – четвъртото измерение на джаза

Красиво-тъжна история

Най-синьото синьо: Пулия