България – скаутски лагер за европейци
Или как ние, българските емигранти, гледаме на родината, чуждата страна, нашите, техните и “подводните камъни” на там и тука.
фотография Иво Йованович
“България е като тренировъчен лагер за оцеляване. Ако изкараш там година-две, си готов да живееш навсякъде по света.”
Мъжът ми превъзбудено казва това на двойка френски приятели. Разпитват го за живота в родината на жена му и той сладкодумно описва приключенията си на парижанин, живял в София. Няколко пъти съм слушала този разказ и все не мога да се начудя на нещата в българските бит и душевност, които правят впечатление на един западноевропеец. Как почти никой не се усмихва, дори ако влезеш в собствения му магазин и той трябва да те обслужи. Как философията “не ми пука” е организирала всичко живо, населяващо тази територия, на което наистина не му пука за това, що е извън собствената му врата, двор и автомобил. Как за всяко елементарно административно нещо е необходимо лично да обходиш цял списък от институции, откъдето да вземеш различни по вид, но от първостепенна важност листчета, бележки с печати, извлечения, молби, отговори, разрешения и удостоверения. Как каквото и да искаш да подхванеш като бизнес, никой няма да те подкрепи, защото ще е наясно, че “в тая държава нищо не става”. И донякъде ще е прав… Но и как където и да спреш с колата си из картата на България, все наоколо ще се намери някое ничие плодно дръвче, пораснало насред природата, от което да си откъснеш плод. Как водата от чешмата на площада на което и да е малко градче тече непрекъснато и е студена и вкусна. Как животът все още пази една позабравена непосредственост, благодарение на която можеш спонтанно да отидеш на гости на приятел, да прегръщаш колегите си, без да се притесняваш, че ще те вземат за сексуален насилник на работното място. Как българите обичат да се събират и шумно да се веселят.
Оставила съм мъжа ми да разказва, защото особено обичам положителната част от историята му. Вади ме от непременно негативния образ на държавата си, който нося у себе си. Всеки път през очите му виждам страната си такава, каквато изглежда тя без романтичната носталгия по детството, прекарано там, без спомена от първите любовни сърдечни притупвания, без особената славянска привързаност към гледки, места и навици, които като българи си носим на генетично ниво. Великодушно не го разубеждавам, че за няколкото години живот “като българин” е успял да превърне в супергерой, който оцелява навсякъде със своята българска закалка. Междувременно в главата ми обаче полека се реди обратната перспектива – на моя милост, българката, която живее из Европа и на практика прилага в уредения й бит генетичните си български умения за справяне с живота. И равносметката от този опит определено е показателна, затова и нека ви я споделя в няколко подточки.
В чужбина българите следваме правила
Не говоря за неясните балкански субекти, които шашардисват подредения чужд свят със своя логика за повсеместен далаверизъм, за чието постигане правилата принципно трябва да се нарушават. Става дума за средностатистическия емигрант (какъвто съм и аз), който се респектира от чуждата подреденост и с охота става част от нея. В емиграция всички ние, които в родината си знаем пътечките около законите и задължителностите и безстрашно си ги ползваме, се прераждаме в стриктни граждани. Не хвърляме пластмасовите си бутилчици от вода в храстите, не чоплим семки на градска пейка, ръсейки люспи наоколо, пътуваме винаги с билет в трамвая, участваме в граждански инициативи за почистване на градинки, плащаме си редовно таксата на входа, поздравяваме с усмивка всеки съсед. Толкова сме свикнали на подводни камъни в родната ни държавна система, че когато станем част от гладката водна повърхност на утвърдените демокрации или съвременни либерални кралства, сърфираме из тях свободно и с кеф. Дори и местната бюрократщина не ни дразни. Ма трябвало удостоверение от общината, пък после разрешение от кметсвото, пък накрая и бележка от полицията – няма проблем! Пърхаме от институция на институция (дори и когато се налага да го правим физически), срещаме с усмивка усмихнати служители и само тайно почукваме на дърво, като си спомним за подобни приключения на българска почва.
Но си оставаме нащрек
Толкова сме свикнали отвсякъде и от всичко да се пазим, че и в най-елементарните си срещи с хора извън тренировъчния български лагер, сме особено подозрителни. Онова байганьовско провиждане на келепирец във всичко и “задни мисли” у всеки вече не е така дървеняшко. Но макар и рафинирано, вътрешното ни чувство, че тези уж приветливи граждани на “уредените” държави ни кроят капите, докато ни се усмихват, си работи. Съдя по себе си. Подозрението е първото, което ме обзема, когато например имаме майстор у дома. С половин око почти непрекъснато го следя дали няма да претупа фугирането на плочките, да си присвои някоя безценна домашна отвертка или драматично да ми отиграе наличието на неочаквано голям проблем в ремонта, който се е наложило да реши спонтанно и който, разбира се, ще ми струва много. Подозрителна съм към продавачката в хлебарницата, че ме цака със замразен хляб, който представя за пресен. Подозрителна съм към кмета, че бил асфалтирал всички тротоари в селото, пък не си е отлъчил нужното количество и за алеите в задния двор на къщата си. Не съм убедена дори в безкористните намерения на съседката, която идва да ме пита дали децата й могат да слязат до брега на реката в двора ни, за да си наберат диви цветя – вътрешният ми български гласец нагличко ме подпитва дали пък просто не иска да огледа какво-що у нас, че после… после и аз не знам какво, ама все нещо…
Защото чужденците за нас винаги са наивни
Да не кажа леко глуповати… Как можеш например да не живееш с купищата подозрения, с които един представителен български субект (като мен) преживява битието си?! За годините в емиграция съм изградила нещо като инстинкт да прозирам в ежедневните дейности на приятелите си чужденци онези “подводни камъни” в обществото им, за които те няма да се научат да внимават. Преди известно време една приятелка французойка остана безмълвна пред обстойната реч, която й изнесох, на тема “Как се пътува с кола из Европа”, особено в частта, в която описах какво трябва задължително да си вземе. Не се беше сетила за следното: швейцарско ножче (никога не се знае какво ще се наложи да отрежеш или прободеш с него, така че то си е и прибор за хранене, и хладно оръжие); пълен комплект за смяна на автомобилни гуми (тя твърдеше, че щяла да извика пътна помощ и готово, ама ние ги знаем тия виканици на пътни помощи как работят, та…); тирбушон, отварачка за консерви и отварачка за бутилки (ако тези неща ги няма в ножчето), защото… ми защото някъде може да няма, а да се налага на живот и смърт да има; дребни монети и тоалетна хартия – първото евентуално за платено WC, а второто – ако няма тоалетна хартия в тоалетната или нуждата ни свали в природата; аптечка с аспирин, урбазон, аналгин и презервативи (французойката пак вика, че щяла да иде в аптека, ама как да знае тя, милата, че аптека може да няма, да е затворена или да не ги продават точно тия неща!); фенерче с батерии, котлонче на спирт, тонколонки за телефона, поне две леки одеалца, термус с кафе (по бензиностанциите кафетата са гадни, а може и да няма бензиностанции, което веднага налага да имаме в багажника и туба с бензин за всеки случай); флашка с музика, книги за децата и… абе и един два ножа като хладно оръжие в джобовете на вратите, както и някой и друг спрей с паралитичен газ няма да са излишни, че то не се знае знае ли се…
Моят навик да гледам всяко нещо с по три, четири хода напред се оказа обаче особено дразнещ в ежедневното семейно гледане на сериали. Благодарение на българската си чувствителност към тайните ходове, задкулисните игри и “прецакването” в най-общ смисъл, почти няма криминален или психолотически сюжет, който да не съм разплела напълно още в третия епизод. Ма серийни убийци, ма политически игри, ма журналистически схеми и бизнес пъклени планове – нищо не може да ме изненада. Всъщност може – когато “доброто” победи. Толкова не съм свикнала на това в българския си живот, че и господ да слезе да ме уверява в нечии почтени намерения, справедлив край и филантропска дблаготворителност, аз ще го гледам под вежди и ще си мисля “на тоя па сега какъв му е случаят?!”.
Обаче ние трябва да не забравяме да се оплакваме
Защото “много хубаво не е на хубаво”, “не е важно на мен да ми е добре – важно е на Вуте да му е зле”, “всички са маскари” и “чукай на дърво”. Тъй като оплакването е национален спорт, ние където и да живеем, не се отказваме от него. И най-често го правим, защото спреш ли да се оплакваш, спираш да си от “нашите” и или силно си се възгордял, или се преструваш, за да дразниш, или пък си митоман и фукльо. С годините живот в Западна Европа, където хората са възпитавани от малки да са любезни, свикваш и ти с това отношение,. Но вкорененото в ДНК-то ти съмнение, че всъщност това си е едно чисто и просто “мазнене”, не те напуска. Понеже там на място няма как да мрънкаш по него, на спокойствие и с кеф си го оплюваш, когато си си в България. Там също на воля се оплакваш и от това, което трябва да спазваш и преживяваш в чужбината си – горещо време, много дъжд, грозни жени, впиянчени мъже, високи данъци, кофти на вкус домати, тъпа храна, липса на ракия, прекалено безопасно шофиране, стриктни социални, неподкупни полицаи, дисциплинирани граждани, твърде спокоен живот… Може и да не ти повярват напълно, но поне няма искрено да ти завиждат, защото ето, че и там си имаш проблеми!
България наистина трябва да е нещо като “Сървайвър” за всеки гражданин на икономически, политически и социално организирана държава. За своите три години “лагеруване” у нас, мъжът ми стана свидетел на това как се открива подпочвена вода с две пръчки в лично селско място. Как се бие сонда. Как се прави домашен ремонт с приятели. Как се виси в КАТ София цял ден за регистрация на автомобил. Как съседи купонясват до сутринта с децибели, които те вдигат на ура от леглото и никой нищо не им прави. Как проформа се събира разделно боклук. Как ръждясали железа от изоставен строеж стърчат до детска площадка. Как има забрана за пушене в заведения, но в заведенията всички пушат. Как могат да ти откраднат капачките по джантите на колата, докато чакаш на светофар. Как си караш пил, стига да имаш петдесетачка за полицая, дето ще те проверява. Как винаги всичко се решава от мой човек на твой човек на наш човек. Как в нито един бизнес не е добре да ставаш прекалено голям, защото все ще се намери кой да ти го вземе. И как винаги е по-добре да имаш първи, втори и трети вариант на едно намерение, както и сигурен път назад, към страната, която си напуснал, за да си организираш “безобидна” българска тренировка по скаутско преживяване.
Та, така е, да – България наистина е нещо като трениворъчен лагер за оцеляване на чужденци. Само че те не са оттука и са за малко. Докато ние, родените в лагера, толкова сме се натренирали, че не виждаме нито свободно порасналото плодно дръвче на пътя, от което да си откъдснеш плод, нито студената чешмичка в центъра на градчето, откъдето да пиеш вода, нито онази някогашна непосредственост в приятелските отношения и колегиалната среда. Ние по рождение винаги първо търсим и виждаме опасностите, ужасите, страховете, подлостите и възможните “прецаквания” във всеки план.
Честно казано, това е по-скоро тъжно, отколкото полезно. Не мислите ли?
