Борбата за човешки права, наречена феминизъм

Розово за момиченца, синьо за момченца – натискът на социалните и културните ограничени вярвания е упражняван едновременно и върху мъжете, и върху жените

фотография Иво Йованович

На 20 март 2021 г. Турция напусна Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, известна още като „Истанбулска конвенция“. За това свое решение изтъкна ред измислени причини. На 7 април 2021 г., по време на среща между турския президент Ердоган, председателя на Европейският съвет Шарл Мишел и председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, двамата мъже седнаха на специално приготвени за публично представяне фотьойли. Председателката обаче беше настанена встрани, на дивана. За да се подчертае мястото, което жените би трябвало да заемат. Това оскърбление, натоварено с глупост и женомразство, може да се сравни само с лидерската  подлост на Ердоган. То е отражение на „феминистката“ политика на лидера, чийто рейтинг е в състояние на свободно падане в социологическите проучвания въпреки политическите му жестове, целящи да се хареса на консерваторите. Като се има предвид, че през 2020 г. в Турция повече от 300 жени са били убити от мъже от близкото им обкръжение и че още стотина са починали при неизяснени обстоятелства, на всеки му е ясно какво е отношението на турското президентство към женската част от населението. В Европа „една от всеки три жени (33%) в съюза (Европейския) е била жертва на физическо или сексуално  насилие след навършване на 15 години, […] 75% от жените, които упражняват някаква професия или заемат високи ръководни постове, са били тормозени сексуално и [] една на всеки десет е била обект на сексуално посегателство или преследване посредством съвременни технологии“ (източници: Европейски парламент, сп. Елзас 21/03/21). Всички тези факти изострят необходимостта да се продължи борбата срещу липсата на равнопоставеност между мъжете и жените. И още нещо – тази битка да мине през феминистките движения.

Феминизмът не е и никога не е бил някакъв стремеж на жените да станат един вид „би-мъже“. Нито пък в него става въпрос за налагането на някаква матриархална система за сметка на патриархата. Това не би имало никакъв смисъл, защото би означавало да се установи една също толкова несправедлива система като предходната или да се отрекат женствеността на жените и мъжествеността на мъжете. Основната същност на феминистката борба е просто и законно да бъде осигурен на жените същият социален, правен и икономически статут като този на мъжете. Става въпрос да се отхвърли и изкорени пренебрежителното отношение, което често се демонстрира към жените (небрежно шляпване по задните части, откраднати целувки, насилване, пренебрежение и т.н.). И ако в законодателните текстове на много демокрации (че дори и в тези на някои диктатури, колкото и да е парадоксално!) това отхвърляне присъства като текст, стигне ли се до прилагането му, нещата стават коренно различни. Проблемът е в манталитета. Достатъчно е да се проследят реакциите на мъжете (и на жените), след като някоя жена е била изнасилена или опипана. Целта на феминистките асоциации е именно да се борят срещу това средновековно „право на първа брачна нощ или на блудство“ и да изметат тези последващи прояви на дискриминация. Да, жената е различна от мъжа (и обратното). Различен е и начинът, по който опознава и възприема света, по който изглеждат мускулатурата й, клетките, физиката, хормоните и т.н. Но това достатъчно основание ли е тя да има по-малко права от мъжа? Всъщност основното й признато “право” е наследената от недалечното минало съвкупност от предразсъдъци, която отрежда на жената ролята да възпроизвежда човешкия род, а на мъжа – тази на закрилник и „спасител“ на тази репродукция. Независимо от скромната еволюция на манталитета на места (САЩ, Великобритания, Франция и др.), която понякога има склонност да отива в другата крайност (като движението #Me Too), и все по-ширещото се обществено заклеймяване на насилието срещу жени, дискриминацията на работното място, тази по отношение на заплащането, клишетата и предразсъдъците баналният сексизъм идва да ни напомни, че все още сме далеч от добрите резултати. 

Генезисът

Защо от началото на процеса на еманципиране на жените през XVIII век след Френската революция насам все още е трудно жените да бъдат приети такива каквито са, а именно равни на мъжете? Защо голяма част от мъжкото съсловие продължава да вижда у жената по-скоро противоположност, отколкото другото си Аз? Защо жените трябва постоянно да се борят за права, които се приемат за очевидни за мъжете и които никой не би им  ги оспорил? Какви са тогава социалните и културните механизми, които твърде често поставят жените като по-низши или подчинени на мъжете? Фактът, че повечето от феминистките движения възникват по време на революция, ни дава възможност да видим състоянието и развитието на демокрациите ни. За 232 години свободите на жените са се развили благоприятно, но си остават крехки. Обратно на ситуацията при мъжете, жените трябва постоянно да бдят, да се борят и да защитават права, извоювани в трудни битки и дори такива, които днес изглеждат очевидни за повечето от тях.

Една от тези първи феминистки е Мари Гуз, по-известна като Олимпия дьо Гуж (която едва през 2015 „дочака“ неин бюст да бъде поставен в Двореца Бурбон в Париж, където заседава Френското национално събрание (долната законодателна камара на френското правителство – бел. прев.). Олимпия дьо Гуж е френска политическа активистка от XVIII век, поддръжник на революцията от 1789 г., истински радетел за равноправие между мъжете и жените, автор на публикуваната през 1791 г. „Декларация за правата на жената и гражданката“ (по подобие на „Декларацията за правата на човека и гражданина“ – най-важният документ на Френската революция, определящ индивидуалните права на човека, създаден от Жилбер дьо Лафайет и Оноре Мирабо. Декларацията била приета от Националното учредително събрание на 26 август 1789 г. – ел. прев.). Френската революция отнема правата на църквата и на благородниците, премахва неравенствата и робството. Но тя „забравя“ да даде на жената политическия статус, който заслужава. От 1789 до 1793 г. (когато започва Големият терор) жените получават граждански права и юридическа правосубектност, вече не са считани за по-низши и третирани като непълнолетни същества през целия си живот, съпругът не може повече да иска лишаване от свобода за майка с дете, бракът става граждански и под формата на договор, узаконява се разводът, включително по взаимно съгласие. Признава се равнопоставеността между съпрузите, разведени или не, както и наследственото равенство между момиче и момче, собствеността в домакинството е обща. Въпреки това обаче през този период на социално еманципиране политическите права на жените не съществуват. Политиката е запазена изключително за мъжете, а жената е гражданка без гражданство.

Макар и много активни политически, жените ще бъдат изключени от общественото пространство след 1793 основно поради изострения мачизъм на голяма част от обществото, но и заради  вътрешни политически борби. По това време жените започват да се квалифицират като „госпожа“ или „госпожица“, а не като „гражданка“, както го е изисквала революционната употреба, отреждайки им отново семеен, а не политически статут. Установяването на Империята (Наполеон I) ще затвърди голяма част от социалните придобивки от Френската революция с приемането на Гражданския кодекс от 1804 г., но омъжената жена отново става юридически недееспособна (т.е. по-низшестояща), като така се легализира подчинеността й спрямо мъжа. Респективно, легитимира се и подчинеността на женствеността по отношение на мъжествеността (Мъжът е длъжен да защитава жена си, а тя – да му е подчинена). Разводът, една от големите придобивки на революцията, е ограничен само за случаите на прелюбодейство, без при такива обстоятелства да има равнопоставеност между жената и мъжа. Възстановяването на монархията през 1815 г. премахва развода напълно. Независимо от няколкото сътресения и неуспешни опити за промяна трябва да се стигне чак до падането на Наполеон III и Парижката комуна от 1871, за да могат да бъдат чути исканията на жените във Франция (което до голяма степен се дължи на социалистическото движение, проповядващо равенство на всички пред закона). Това въстание обаче бива смазано набързо, а с него и правата, които е донесло. Феминистката борба е прекъсната от Първата световна война през 1914 г., последвана от период без значителни промени през 20-те и 30-те години на миналия век, чак до края на 1944 г. когато жените получават политическа роля и право на глас. Най-ожесточено идеята за равенство и права на жените се подновява след 1968 г. и със своя различна амплитуда върви до наши дни. Най-вече по отношение на доброволното прекратяване на бременността.

Във Великобритания феминисткото движение също се заражда през XVIII век (Мери Уолстънкрафт), но трябва да дойде 1850 г. И индустриалната революция, за да се появят първите истински „феминистки“ или „суфражистки“ (производна от избирателното право на жените) движения, презрително наричани „суфражетки“. До 1884 г. англичанките са имали не повече права от тези на обикновен престъпник, дете или душевно болен. Печелели са 1/3 от заплатата на мъж, работещ за същото време и при същите условия и са били граждани “втора ръка”. Независимо от частичния напредък в резултат на много битки, някои от които жестоки, техните искания ще останат неудовлетворени до 1918 г. Тогава най-после получават правото на глас, макар и при определени условия. Абсолютна политическа равнопоставеност жените на Великобритания, навършили 21 години, ще получат десет години по-късно, през  1928.

Страните от Северна Европа имат коренно различен подход, който по мнението на мнозина се дължи на викингските закони. Независимо от оставащите загадки е известно, че разводът е бил позволен и че в битка жените са участвали наравно с мъжете. В гробовете на викингски заселници, установили се в източната част на Англия, са открити телата на въоръжени мъже и жени, което навежда на мисълта, че тези жени са воювали. В отсъствието на войниците (мъже и жени) жените, които не са участвали в бойни действия, са били господарки в домакинствата – важна роля, която им е давала власт и уважение. За разлика от положението в останалите части на Стария континент съществувало е равенство по отношение на здравето, хигиената, работата и храната. Дори и да не можем да говорим за идеално равенство между жените и мъжете в скандинавските страни, трябва да признаем наличието на социален напредък, който се е запазил и доразвил през вековете до наши дни.

Колкото до Източна Европа, в зависимост от конкретните държави тя е била свидетел на променливо и коренно различно развитие до 1945 г. и началото на Студената война. В Русия например с приемането на конституцията на СССР, една от най-либералните в света (но на практика неприлагана никога), жените получават значителен брой права. Затова и Русия изглежда по това време най-напредналата държава в Европа по отношение на правата на жената с гарантираното й право на работа по време на бременност, абсолютното равенство между съпрузите, отпуска по майчинство, безплатните аборти (1920 г.) и т.н. Александра Колонтай става член на правителството през 1917 г. и създава “Женотдел” – един вид Министерство на жената. Още в самото си начало съветският феминизъм е използван с политически цели за борбата срещу капитализма, демонстрирайки предимството на Съветите пред другите (капиталистически) нации. През 1929 г. обаче Сталин приема проблемите на жените за решени и разтурва феминистката секция на партията. Изключение прави Централна Азия, където населението е основно мюсюлманско и където диктаторът има нужда да утвърди авторитета си, като сложи край на полигамията, забрани насилствените бракове и купуването и продаването на булки, направи задължително образованието, правото на избор на професия и т.н. Веднъж успял да „умиротвори“ Азия и да я „конвертира в сталинизма“, Сталин усложнява напредъка, постигнат от феминистките. През 1936 година – тази на големите чистки – абортите отново са забранени (освен по медицински причини), бракоразводната процедура е усложнена, а жената се връща обратно в домакинството, за да се грижи за децата и да допринася за „блясъка на триумфиращия комунизъм“. С края на сталинизма идва поредна промяна – реабилитират се правата на жените, условията се подобряват, премахва се забраната за аборт (най-вече поради повишената смъртност сред жените вследствие на нелегални аборти), но никой не се сеща за сексуалното възпитание. Епохата на Брежнев се характеризира със запазване на политическото статукво и на съветската, обществено активна жена й се налага да репродуцира и някогашната патриархална схема – да слугува на съпруга си, да върти къщата, да се занимава с децата.

Крайъгълният камък на промяната е падането на комунизма. Тогава жената се превръща в една от косвените жертви на социалните промени (основно в Русия, Украйна и Беларус). Икономическата криза първо и най-силно удря жените на Русия  с отдръпването на държавата от ангажиментите й около домашното насилие, задълбочено от кризата. Успоредно с това, на помощ идват местни (“Сестры”, “Анна”) и международни (ООН) неправителствени организации, но резултатът от действията им остава твърде незадоволителен. В Русия нормата е двоична и хетеросексуална. За руснаците хомосексуалността, въпросите за социалната роля на пола и всякакви модерни феминистки борби са все неща, внесени от Запада с цел да се „унищожат националните ценности“. Завръщането на православната църква в политическата игра и консервативната политика на Владимир Путин (една от най-ретроградните в Европа дори извън контекста за женското равноправие) реално обслужват интересите на антифеминистите.

От своя страна Българияе минала по съвсем различен път в сравнение с този на Русия или с другите „братски“ страни. В изпълнено с неравенства общество по време на турското робство жените започват да се еманципират едва след края му, като Екатерина Каравелова е една от най-емблематичните представителки на новото движение. Правото на глас на жените е легализирано през 1938 г. при определени условия. Но правото да бъдат избирани на политически длъжности жените получават едва през 1944 г. след „освобождението“ на България (съюзник на нацистка Германия) от съветските войски, прилагащи нормите на болшевишката революция. По време на социализма жената е равнопоставена на мъжа. Тя има право на труд и кариера и ако остане просто домакиня, обществото не гледа с добро око на нея.  Въпреки това някои длъжности продължават да се приемат предимно като „женски“ (образование, секретарска работа и т.н.), докато изразеният консервативен манталитет се запазва, независимо че жените имат възможност да упражняват професии, традиционно запазени за мъжете. Патриархалните ценности, коренящи се в характерния за близкото минало селски бит, остават дълбоко вкоренени в националния манталитет. Абортът се узаконява през 1956 г., но само за омъжените жени и при условие, че вече имат едно дете. През 70-те години на миналия век политиката по отношение на раждаемостта се втвърдява и аборти са позволени само след 2-рото дете или ако жената е на възраст над 35 години, а момичетата на 18 години се нуждаят от съгласието на родителите. Абортите са легализирани без ораничения през 90-те години на миналия век.

Феминизмът и механизмите за дискриинация

Дори и не всички жени да са феминистки, тe всички се възползват от придобивките на феминизма. Някои се питат какъв е смисълът от феминизма в наши дни, погрешно смятайки, че всички битки вече са спечелени. Нищо не е спечелено. Точно както демокрацията никога не е гарантирана, така и правата на жените не са. Но редовно биват използвани и дори манипулирани с политически цели. В България например (но не само) доброволното правото на аборт (ДПБ) се поставя под въпрос от някои, най-вече екстремистки и крайнодесни партии под претекст за загриженост за (реално) свиващата се демография от доста години насам. Причината за това те виждат именно в ДПБ и следователно според тях решението е просто абортите да бъдат строго контролирани. Този тип предложения не само не зачитат правото на жените да разполагат с телата си, но и удобно пропускат факта, че жените НЯМАТ задължение да даряват живот. Това е избор, не дълг. И той им принадлежи, независимо дали са сами или в съжителство с партньор. Не трябва да забравяме също, че абортът не е просто действие, като да си купиш канапе. Той е болезнен и травмиращ избор. И не абортът е причина за спадащата раждаемост, а цяла една съвкупност от социално-икономически фактори: отсъствието на политика по отношение на семейството (трябва да се признае, че първоначален план за обръщане на негативната демографска тенденция в периода 2017-2021 г. е бил приет от българското правителство); липсата на структури за прием на самотни майки с деца или за работещи родители; ниско ниво на сексуално възпитание; икономическа несигурност; масова емиграция на образовани млади хора, търсещи спасение от безработицата; неясни перспективи за професионална кариера, предварително обречена поради ширещата се корупция и икономическото облагодетелстване, осигурено на олигархията; административната тежест; по-късното зачеване вследствие на по-продължително образование; висок процент на детска смъртност; неефективна здравна система въпреки добре подготвените медицински специалисти; застаряващо население; цели региони в страната, в които държавата въобще не инвестира (като Северозападна България); хиперцентрализация на икономическите и административните дейности във и около столицата, което спъва икономическото развитие; липса на икономически инвестиции в регионите; липса на образование по отношение за методите за предпазване от бременност… Да се постави под въпрос правото на ДПБ с цел решаване на демографски проблеми е не само абсурдно, но направо престъпно. Абортът винаги е съществувал, забранен или не, и това ще остане така. Легализирането му означава да се запази здравето на жените, както и това на детето – желано или не, – което евентуално ще се появи на бял свят. И още нещо важно – ще се признае на жените правото да избират живота си. Ако тази тема винаги е била в сърцето на съвременната феминистка борба, то е защото тя засяга и отредената на жената „роля“ (да се възпроизвежда, за да се запази вида), измислена от обществото, религията и „Божията воля“. Такъв начин на мислене ограничава жената, като я поставя в тотално остаряла, задушаваща социална рамка. Предпазването от нежелана бременност, правото да разполага с тялото си, търсенето на удоволствие от секса (също както при мъжете), правото на избор с кого да си легне, както и сексуалните отношения са лични решения на всяка жена. Те са част от социалната либерализацията, на тях всеки би трябвало да е свободен да реагира, като ги одобрява или не, без обаче да налага свои виждания и да упражнява социално насилие.

Нека не оставаме само в идеята за възпроизвеждането и да обърнем внимание на ролята на жените в икономиката. Жените традиционно печелят по-малко от мъжете. Във Франция например, въпреки че е забранено от закона, жените печелят средно 25% по-малко от мъжете и получават 37% по-ниски пенсии. За една и съща позиция финансовата разлика между мъжете и жените през 2020 година е 9% в полза на т.нар. силен пол. Тя се дължи отчасти на факта, че броят отработени от жените часове е по-малък и че те по-често са на срочни длъжности или с временни договори заради по-голямата им ангажираност с образованието на децата. Във Франция 6% от предприятията с повече от 250 служители плащат еднакви заплати срещу 1% от предприятията с повече от 1000 служители. Колкото и да е парадоксално, в България служителите жени са възнаградени малко по-справедливо (въпреки съществуването на други неравенства). В крайна сметка, колкото повече деца имат жените, толкова повече са ощетени – това е другата причина да отлагат възможно най-дълго раждането на първото си дете. Те често остават закотвени на постове без кариерно развитие, докато професионалното израстване на мъжете има тенденция за експоненциален растеж с възрастта. За отбелязване е фактът, че социалното издигане на жените на работното място се случва по-бързо в България, отколкото във Франция. Увеличението на заплатата също е по-честа привилегия за мъжете. Противно на битуващите предразсъдъци и стереотипи по отношение на достъпа на жените до света на бизнеса, докладът на МВФ от ноември 2018 посочва, че мястото на жената в икономиката и на пазара на труда увеличава производителността и стимулира растежа (статия на Кристин Лагард и Джонатан Д. Остри, МВФ, 2018 доклад за работата на жените).

В политиката, въпреки че тенденциите бавно се променят, жените имат по-слабо партийно присъствие. Една от изтъкваните причини за това е липсата у самите жени на интерес към политиката, въпреки че тази хипотеза е доста спорна. Причината по-скоро може да се търси в закъснялата поява на жените на политическата сцена (след 1944 г. във Франция), но също и защото политическите „таланти“ обикновено биват забелязвани на възраст между 25 и 35 години, когато жените рядко са на разположение и са фокусирани по-скоро върху личния си живот и задължения. Всъщност политиката си остава един доста мачистки свят, където стереотипите трудно се променят и приемствеността и наследяването на постове само между мъже е често явление. И накрая, когато са избрани или номинирани, жените често заемат постове, определяни като „женски“ (детство и грижи за децата, образование, здравеопазване…). Анализът на Европейския съюз за представителството на жените в различните парламенти на Европа към 1 януари 2019 г. поставя на първо място Испания (47% от народните избраници, 166 депутатки от общо 350), следвана от Швеция, Финландия, Белгия, Швейцария, (която е извън ЕС), Норвегия, Франция (38,7% жени, или 223 от общо 577 депутати), Дания, Исландия, Австрия. България е на 18-о място (през 2020 23,8% от народните избраници са жени, или 57 от общо 240 депутати).

Що се отнася до културните механизми и феминизма, то те са толкова многобройни, че ще положим истинско усилие, за да откроим само най-важните от тях. Домашното насилие, актовете на сексуална доминация (физическа или психическа) на работното място, на публични места (уличен тормоз) или в частна среда са следствие от тези механизми. Затова и ако искаме да се борим ефективно с тях, трябва първо да ги идентифицираме. Както посочва Симон дьо Бовоар в трактата си „Вторият пол“ (изд. 1949 г.), „не се раждаш жена, ставаш жена“. Тази идея не е нова – още през 1902 г. френската лекарка, феминистка и общественичка Мадлен Пелтие пише същото, твърдейки, че женската природа (както и мъжката) не съществува. Следователно обществото и неговите съставни части (вярвания, морал, култура, религия и т.н.) са тези, които моделират поведението на половете и определят ролята на всеки един от нас. Момичетата обичат розово (защо розово, а не оранжево?!), а момчетата – синьо. Момичето трябва да е перфектно, мъжът трябва да е смел. Едно момче не плаче, не целува приятелите си, не прегръща родителите си… Натискът на социалните и културните ограничени вярвания е упражняван едновременно и върху мъжете, и върху жените. Проблемът се появява, когато повечето от тези вярвания се наложат един върху друг. Доминиращият пол (в случая мъжът) намира убежище в стария и уютен „модел“, при който не се изисква никакъв самоанализ. Ето защо феминистката революция трябва да засяга не само жените, но и мъжете, и то от възможно най-ранна възраст.

Религията също е фактор за дискриминация на жените. За религията, а и не само, те остават „черен континент“, както би казал Фройд (който няма особен принос за еманципацията на жената). Най-силно религиозните страни са и най-дискриминиращи жените. Жената е грехът, изкушението, желанието. Следователно трябва да я покрием като мебел, за да предпазим мъжа от всяко изкушение. Но защо да покриваме жените, след като проблемът произтича от мъжете?! Е, загадки на религиозната логика. Религията (заедно с местната култура) благоприятства физическо насилие, като например обрязването на момиченцата (аблация на клитора) с цел да се премахне възможността бъдещата пораснала жена да изпитва удоволствие, да го потърси другаде или сама и така да остане „чиста“. Медицинските и психологическите последствия са равносилни на тези, които би понесъл един мъж, ако му бъде отрязан членът. Непознаването на женското тяло, придружено от всички табута в обществото, също допринася не само за дискриминацията, но и за малтретирането на жените.

Отговорни за дискриминацията са и медиите. Това не е изненада – те са огледалата на обществото. Списанията за женска мода, които искат да минат за феминистки („Ел”, „Мари-Клер“, „Мадмоазел“…), често възпроизвеждат стереотипни схеми за женски идеали. Списанията за мъже като „Плейбой“ (което все пак взе участие в сексуалната еманципация на мъжете и жените чрез текстовете, които публикуваше), „Люи» (във Франция) и „Хъслър“ (по-късно) позволиха по определен начин да се случи един вид сексуална революция – те дадоха право на жените да разполагат с телата си и да ги показват също както мъжете. С времето обаче тези медии се превърнаха в карикатури на самите себе си, представяйки един измислен образ на женското тяло (в повечето случаи коригиран и фотошопиран), който няма нищо общо с реалността. Киното (което бавно започна да се променя след появата на движението #Me Too) дълго време изобразяваше жената или като „фатална“ (развратница, курва, мръсница), или като подчинена (прислужница, кротка домакиня). Винаги съблазнителна и в същото време въстанала срещу временната диктатура, за да продължи напред, тя трябва или да се „ботоксира“, или да се подложи на операция (виж излязлата от печат през 2020 автобиография на Шарън Стоун, която разказва за холивудската система). Това е тотално остаряла визия, която се корени в разбирането на някои продуценти и режисьори, че един зрител едва ли ще започне да фантазира при вида на жена, минала 40-те, но пък една зрителка би могла да даде воля на фантазията си, гледайки 70-годишен актьор… Определението на т.нар. женски филми (както и този тип литература), създадени за определена публика, също е тотално остаряло и неадекватно на епохата, в която живеем. То дори е плод на женомразски мозъци. Няма филми за момичета и филми за момчета и разделянето им по този начин е резултат от предразсъдъци. Има филми, създадени ОТ, или книги, написани ОТ жени, които демонстрират един различен подход от този на мъжете. Тези творби обаче са адресирани до всички. „Американски психар“ на Мери Харън, „Враг номер едно“ на Кетрин Бигълоу, „Ездачът“ на Клои Зао и др. са добри примери.

Светът на порно киното също еволюира благодарение на дейността на жени като Ерика Лъст, Шайн Луиз Хюстън, Кармина или Синди Галъп. При все това тази индустрия не е допринесла кой знае колко за еманципацията на жените. 95% продуцирани и създадени от мъже, порно сюжетите винаги представят жената като достъпен и доминиран предмет на желанието. Тези филми създават тотално погрешни представи за мъжката наслада, за значението на размера на половите органи като предмет за поставяне в подчинение (макар че всеки знае, че не най-големите уши чуват най-добре). Те насаждат фалшива сексуална култура за отношението към другия, като почти оправдават насилването. И не, не става въпрос да се забранява порното! Става дума за това да се образоват зрителите на тези филми, независимо дали са мъже или жени.

Телевизията от своя страна дълго време беше оставила жената в ролята на украшение като т.нар. говорителка. Те представяха новинарските емисии, но винаги бяха наставлявани от мъже и в 95% от случаите имаха за цел просто да красят с присъствието си. За щастие, този имидж се промени, но някои силни стереотипи все още съществуват (най-вече в частните телевизионни канали като „Фокс Нюз“).

Дори и да се забелязва ясна промяна, рекламата също има вина за пренасянето на имиджи от други времена: жената, която готви, от една страна, срещу мъжа на канапето с бира в ръка – от друга; жената домакиня срещу мъжа, който винаги кара по-бързо с красива жена до себе си и т.н. Трудно ми е да разбера как снимка на полугола жена, отпусната върху радиатор или климатик, може да увеличи продажбите. Може би посланието е, че въпросните уреди, чиято марка никой не запомня, защото гледа жената, са толкова мощни, че се превръщат в средство за съблазняване на най-красивите жени… Което само по себе си е доста обидно спрямо самите жени и тяхната естетика.

Бъдещето на феминизма

Оптимистичната новина е, че феминисткото движение далеч не е угаснало. Както споменахме, възпитанието в дух на уважение между половете от най-ранна възраст е от първостепенно значение за разбиване на културните кодове, интегрирани от векове в съзнанието на хората. Това е трудна и бавна борба. С течение на времето феминизмът, който в началото беше прегърнат само от левицата, вече намира отражение във всички политически идеологии. До вчера марксистите го използваха, за да демонстрират превъзходството си срещу капитализма. Днес групи, определяни като „феминацистки“, се застъпват за половото равенство, но само между белите, не и за хората с различен цвят на кожата. Това всъщност не е нещо ново – в ЕС като реакция на „Черните пантери“ е съществувала организация, наречена  „Белите пантери“. Представлявала е женска групировка, изповядваща несмесването на расите, а само равенство между белите мъже и белите жени. Трансджендърите (мъже или жени, чиято полова идентичност не отговаря на телесния им пол, т.е. на този, с който са се родили) също са се включили във феминистката борба. Този факт от своя страна води до объркване и разцепление, тъй като някои феминистки течения виждат в това проникване на мъже, които се представят за жени, без да са такива. Безполовите (хора, които не се определят нито като мъже, нито като жени) също са включени в борбата. Мюсюлмански „феминистки“ групи отстояват носенето на забрадки като вид свобода (?!). Участничките в движението „Фемен“ са против порното (което не е нещо ново), антифашистки и антирелигиозно настроени са и техните действия са по-скоро вид шоу. Само че техният „феминистки флашмоб“ дотук не е довел до нищо съществено освен реклама на акциите им. Като гологърдите им протести срещу различи реакционни течения, останали, нека си признаем, с нулев резултат. Имаме още феминистки “анти-проституция” (защото това е експлоатация на жените) срещу феминистки “про-проституция” (защото жените са свободни да разполагат с телата си)… Накратко, феминизмът не е монолитен блок и теченията и идеологиите в лоното му са многобройни.

Съвременният феминизъм има бъдеще само, ако е напълно приобщаващ – включва и мъжете, търси диалог и има позитивна нагласа. Тогава може да бъде основа за една голяма либерализация, която да повлече след себе си и други свободи – социални, политически, физически. Във Франция театрални пиеси като „Монолози за вагината“, стендъп комедии или one-woman представления (комедийната актриса Бланш Гарден е прекрасен пример за това), литературата (Виржини Деспант и нейната книга с провокативното заглавие „Изчукай ме“), киното (“Божествени” на Уда Бенямина), „сексуалните уроци“ в YouTube, телевизионните предавания и т.н. разрушават табута, променят мисленето и привличат голям брой зрители (читатели, потребители), както мъже, така и жени. Те позволяват да се изгради един нов вид отношение към другия и ни карат да поставим под въпрос насажданите с векове убеждения. Фактът, че все повече и думи, свързани с женската анатомия като клитор, вулва и вагина, се използват в официалната реч и не се считат вече за табу, показва естественото развитие на обществото. И все пак нека да не бъдем наивни – Франция, Испания, Белгия, Нидерландия, Германия (сред най-разкрепостените европейски държави, но не задължително с най-задоволителната за жените сексуалност) остават малцинство в Европа. И ако феминизмът бива постоянно преосмислян, той все още не успява да прекрати насилието (физическо или психическо) срещу жени. То остава и най-сериозната битка, която трябва да се води през следващите десетилетия. Битка, която би успяла само с ранно възпитание и без табута по отношение и на двата пола.

На въпроса защо трябва да е феминистка в наши дни, писателката и феминистка Беноат Гру отговаря: „Защото феминизмът никога никого не е убил, докато мачизмът убива всеки ден“.

чети още

Страшно е да се каже

Опазил ме Бог да ме управлява Грета

Право на истина, или „Тъй рече Били…“

Добрата, лошата и злата Ники дьо Сен Фал