Боб Дилън – from a different point of view, tangled up in blue

Беше в началото на 90-те. Двама училищни музиканти на по 16 години се срещаха често, за да играят FIFA, да си говорят за музика и да правят музика. След поредния следобед, прекаран пред стария компютър, изсвирили няколко любими парчета, на сбогуване китаристът пъхна в ръцете на певеца един диск и си тръгна с думите: „Изслушай тези две парчета и да се пробваме да ги забием на следващия училищен концерт в централното кметство на Виена. Какво ще кажеш?“. Беше му подал двойното live CD на Боб Дилън от 1974 BEFORE THE FLOOD с песните Don´t Think Twice, It´s All Right и Just Like а Woman, дръзка музика за двама все още неопитни младежи.

фотография Иво Йованович

Музикалният ми вкус на тийнейджър първоначално леко се възпротиви. По това време бях в гръндж треска, слушах Nirvana и всичката музика, която кипеше в Сиатъл (все още я обичам), Лос Анджелис и околностите. Гръндж вълната беше преплувала Атлантическия океан и заляла цяла Европа. Отне ми време, пет завъртания на диска, докато двете песни на Дилън вече не ми се струваха толкова скучни, още десет повторения, докато започнаха да ми харесват, и още два пъти по толкова, докато почувствах  Just Like a Woman и бях готов на следващия абитуриентски бал да я изпея. Само след няколко дни вече бях така разтърсен от тази музика, така влюбен, че не исках да слушам нищо друго, нищо.

За щастие това вманиачаване в това парче не продължи твърде дълго. Веднага след като отново се овладях, започнах да издирвам всички материали, свързани с Боб. Студийни албуми, статии, филми, записи на живо… всичко. Успях да намеря безброй бутлег записи от различни звукозаписни студия. Чрез покупка и размяна колекцията ми растеше със завидни темпове. Бях студент, когато се присъединих към кръга на така наречените „диланолози“ – между които имаше някои крайни Дилън фанатици. Срещите бяха на различни адреси във Виена, от историческия бар-павилион в югендстил на Ото Вагнер до някое мазе или дори бункер, останал от войната. Независимо къде ме караше таксито и какъв беше дрескодът, атмосферата винаги беше еднаква, пропита с Боб Дилън. Музиканти, литературни критици, фенове, всички те говореха един език. Беше като на състезание кой първи ще извади новото си откритие, някой запис, филм с лошо качество или списание, пристигнало от Америка. Спомням си, че бях открил един рядък запис с Боб от негово участие в еврейски фестивал, носещ кипа. С особена елегантност той свиреше на хармониката си, докато тълпата го заобикаляше, танцуваше и пееше с него. Откритието ми беше високо оценено от останалите диланолози.

Беше февруари и във Виена отново беше време за карнавал с традиционните балове. Всичко е валс, както биха казали почитателите на танца в размер 3/4. Но за мен продължаваше всичко да е Боб Дилън. Организирахме карнавал. Всеки трябваше да се маскира като герой от негова песен. Бяхме поканени в елитен американски бар с кожени дивани в цвят на кубинска пура, който аромат неусетно полепваше по кожата. С уиски в ръка онази вечер в бара влязоха Napoleon in rags, Quinn, the Eskimo, Old Saxophone Joe, Аn Italian poet from the thirteenth century.

През май 1998 г. имах удоволствието да видя за първи път Боб Дилън на живо. Концертът беше в Нюрнберг. Той държеше своята Fender Stratocaster като огнестрелно оръжие. През следващите 30 години от живота си имах честта и удоволствието да се насладя на дузина негови концерти, последният от тях през април 2019 г. в Прага, в емблематичния за концерти дворец „Луцерна“.

През април 2002 г. вече работех. Приключих по-рано и най-добрият ми приятел от Делфзейл, наречен от мен Летящия холандец, ме чакаше с колата пред офиса. Отправихме се към Франкфурт само за да паркираме близо до Концертния и конгресен център, да гледаме на живо Боб Дилън и веднага след това да се приберем, защото сакото и панталонът с ръб ме чакаха на работното място точно в 9 ч. Прекарахме около 15 часа в път, а темата отново бе една. Чувствах се така, все едно съм бил на Highway 61 Revisited, душата ми тържествуваше, но очите залепваха от нуждата за сън.

Както и да е, само осем дни по-късно се отправихме към Инсбрук по същата причина и със същото вълнение в сърцето. Всичко беше отработено.  В близост до Олимпийския стадион намерихме гробище с много свободни места за паркиране. Не търсихме повече и залепихме нашия Seat Ibiza до гробищната стена. Малката кола беше нашата квартира в мразовитата нощ. На следващия ден се отправихме към Германия с антуража за турнето, където ни очакваше следващият концерт. Толкова по темата: Don’t follow leaders, watch the parking meters (Bob Dylan, Subterranean Homesick Blues).

Често ми се иска да можех да видя Боб в младите му години, когато на 20-годишна възраст поклоннически тръгва към Ню Йорк с 10 долара в джоба и китара в ръка, за да търси късмета си там. Той свири песни на Уди Гатри и Ханк Уилямс. От тогавашния си опит Боб Дилън съветва, че ако свирите само за монети, пуснати в шапката в някое малко кафене, то по-добре помолете някое хубаво момиче да мине с цилиндъра измежду хората. Дори и да трябва да разделите парите с нея, със сигурност ще си заслужава. Като музикант съм изцяло съгласен с него.

Дилън не пропуска първата възможност, когато му се предлага сделка за запис от Columbia Records в началото на 60-те години. Много скоро звукозаписната фирма си възвръща инвестираните пари и започва да печели с неговото име. Боб Дилън  пише песни като Blowin ‘In the Wind, A Hard Rain’s a Gonna Fall и The Times They Are a Changin. През 1963 г. той вече е обявен за „краля на кънтрито“. Това не е всичко – с Марша на Вашингтон за работа и свобода, Движението за граждански права, речта на Мартин Лутър Кинг, убийството на JFK … текстовете на песните на Боб Дилън стават все по-важни и популярни. Медиите го провъзгласяват за „гласа на новото поколение“, Спасителя. Но всичко това изобщо не му харесва. Той е тласкан към геройски подвизи, които не  припознава като свои.

През 1965 г. Боб обръща гръб на кънтри движението и почва да разделя концертите си на две части – солов акустичен сет и електрически сет с група, където изпълнява песни като Like a Rolling Stone – крайъгълен камък в историята на рока. Понякога остава неразбран от кънтри феновете, освиркват го и дори го обиждат, наричайки го Юда. Всичко това му идва твърде много. Бреме, заради което решава да направи концертна пауза през 1966 г. Боб Дилън издава три албума, знакови за този период: Bringing It All Back Home (1965), Highway 61 Revisited (1965) и Blonde on Blonde (1966), несъмнено акценти на дискографията му и до днес.

Малко след последното си турне Боб претърпява сериозна катастрофа с мотора си Triumph, в която почти не губи живота си. Минават години, докато през 1974 г. отново се завръща на сцената. В този период без участия и срещи с публиката той живее в уединение само със съпругата и децата си, давайки най-доброто от себе си, за да бъде  добър баща, оставайки далеч от медиите и целия шум на рок сцената.

Но не спира да записва албуми. Излиза подценяваният от критиците John Wesley Harding (1967). Особено нежен, интимен самостоятелен албум, който ви приканва да се унесете в добра компания на канапето с чаша уиски и свещи.

Джими Хендрикс, който по това време тича навсякъде с книжка с текстове на Дилън, при всяка възможност припява песента All Along the Watchtower точно от  този албум. Както се случва с не една от песните на Дилън, версията на Джими става по-известна от оригинала. Джими Хендрикс казва: „О, човече, винаги съм искал сам да композирам такава песен!“. С уважение и мил жест Дилън го уверява, че песента трябва да звучи всъщност така, както Джими я свири.

През 1974 г. Дилън прави голямо турне в САЩ. Музикантите, които го придружават, не са се променили от последния концерт през 1966 г. Светът познава тези музиканти като THE BAND.

През 1975 г. Боб организира ROLLING THUNDER REVUE, един пътуващ цирк, където всички участващи музиканти са маскирани. Голямо приключение под крилото на Боб. От икономична гледна точка обиколката е оценена като катастрофа, но тя носи на феновете нов важен албум –  Desire (1976).

Hurricane е първата песен от албума, осемминутно парче за боксьора Hurricane Carter, който неправомерно е осъден за убийство. Дилън се застъпва за него и го посещава в затвора.

Кинорежисьорът Мартин Скорсезе трескаво събира всички съществуващи кадри от турнето Rolling Thunder и през 2019 г.  излиза добре познатият документален филм. На въпроса му защо е трябвало всички да са гримирани, Боб отговаря: „Когато някой носи маска, той ще ви каже истината. Когато не носи маска, е много малко вероятно да го направи”.

Боб Дилън намира начини да изрази вътрешното си „аз“ и  говори за края на 80-те години, които музикално не са лесни за него. Той споделя как се е чувствал като в задънена улица, едва балансиращ по ръба на музикалната си кариера. По време на една репетиционна почивка Дилън излиза вън да си поеме въздух. Попада в буря, от небето се изсипва силен дъжд, на път да зареже всичко минава покрай един клуб, откъдето чува музика на живо. Заслушва се и – да – вдъхновението е отново тук. Боб разказва, че музикантите са били опитни и техният начин на владеене на инструментите го вдъхновява да продължи с музиката.

След тази преинсталация на музикалния си твърд диск Боб се среща с Боно, солиста на U2. Тогава Боно му предлага да направи опит и да се свърже с продуцента Даниел Ланоа. Послушва го и през 1989 г. излиза албумът Oh Mercy, който се превръща в един от най-ценните в неговото творчество. Боб говори за интензивното сътрудничество с Ланоа, неуморната работа в студиото и магията на Ню Орлиънс, където е записан албумът. Почти 10 години по-късно и съвместна работа Дилън и Ланоа  са отличени с  „Грами“ за албум на годината Time Out Of Mind, 1997.

Навярно всички помните, че неотдавна, през 2016 г., Боб Дилън спечели Нобеловата награда за литература… да, и историята с отказа да я вземе лично. Боб Дилън е първият текстописец, който получава престижното отличие. Наградата му е присъдена за създаване на нов поетичен изказ в богатата американска песенна традиция.

Днес Боб Дилън ще отпразнува 80-ия си рожден ден. Пожелавам му да имаме възможността да съпреживеем поне още един негов концерт.

Забележка: Take care of all your memories. For you cannot relive them, Bob Dylan.

чети още

Страшно е да се каже

Опазил ме Бог да ме управлява Грета

Право на истина, или „Тъй рече Били…“

Добрата, лошата и злата Ники дьо Сен Фал