Ара Маликян: Гаражни истории

Той е източник на дива енергия, която може да вдигне целия свят на крака. Артист без притеснения. Естествен, забавен и непредвидим. 

За него испанският режисьор Карлос Саура казва, че излъчва благородство и уникална харизма. „Когато хване цигулката и засвири, се потапя в музиката и нищо повече не го интересува.” Саура кани световноизвестния цигулар Ара Маликян да участва във филма „Хота: Отвъд фламенкото“. Това не е първото киноизкушение за виртуоза с арменски корени. Педро Алмодовар е впечатлен от неговото изкуство и го ангажира да озвучи филмите „Говори с нея” (2002) и „Лошо възпитание“ (2005). А в края на миналата година съпругата му Ната Морена създава документалния филм „Живот между струните”, който е включен в програмата на фестивала Master of Art в София. Филмът получи две от най-престижните кинонагради в Испания Goya и Forque. И докато очакваме концертите на Ара Маликян в началото на юни в София, Варна и Пловдив, откриваме цигуларя у дома в Мадрид, изолиран със семейството си. Клипчета в Instagram показват, че свири всеки ден, а често компания му правят 5-годишният му син Кайро и домашният котарак. Ара е непоправим оптимист, който вярва, че с дисциплина ще се справим и с тази пандемия. Животът му го убеждава, че човек е устойчив. Маликян е бежанец, емигрант и пътешественик. Тръгнал от Ливан, живял в Германия и Великобритания, но избира Испания за свой дом. Седем години той е концертмайстор на Кралския симфоничен оркестър на Мадрид. Работи с известни испански музиканти. Свири с фламенко китариста Хосе Луис Монтен и с култовите „Чамбао”. И в последния си албум – Royal Garage, отделя почит към испанските ритми и тангото в колаборация с Андрес Каламаро и Енрике Бънбъри. 

Ара, как поддържаш форма по време на пандемия?

Приемам го като неочаквана ваканция. За човек с моята натовареност дори е добре, защото мога да съм по цял ден със семейството си. Редувам свирене, игра със сина ми, четене, разговори със съпругата ми и малко спорт. Разбира се, включвам се и в домакинството. Гледам на ситуацията от забавната страна.

След толкова години на сцената как запази любопитството си към музиката?

Просто е. Наслаждавам се на настоящия момент. Имам дълга кариера, през която търсех собствения си характер. Понякога съм вървял в грешна посока, понякога не съм можел да намеря в каква посока е трябвало да вървя. Сега съм много наясно с това какво искам да правя и много внимавам в каква посока вървя. Наслаждавам се на настоящето, защото в момента създавам много неща и ми харесва какво правя. Особено ми харесва нещо, което преди нямах, а именно свободата. Артистичната свобода. След толкова години в този бизнес осъзнавам, че е най-ценното нещо. Да имаш свобода и да правиш каквото искаш, без да те интересува, без да се тревожиш какво ще кажат хората и какво ще си помислят, дали си прав, или грешиш. Просто можеш да създаваш свободно. 

По-амбициозен или по-радостен си днес на сцената?

Най-вече радостен. По-отношение на амбицията никога не съм бил много амбициозен. Винаги съм свирил със страст. Понякога съм се чувствал изгубен, без да знам къде искам да отида, но никога не съм имал усещането за амбиция или за надпревара. Участвал съм в много конкурси, но никога не ми е харесвало да се състезавам. Не смятам, че в изкуството някой е по-добър от друг. Всички сме различни и трябва да бъдем различни. 

Синът ти хваща ли цигулката? 

Много е малък, на пет години е. Опитвам се да го накарам да свири, но мисля, че не му харесва. Сигурно, като ме гледа по цял ден с цигулката, си казва: “това е за баща ми, аз искам да правя нещо друго”. Някой ден ще бъде творец, но не знам какъв. Може би ще рисува или танцува, или пише. Не знам.

А кой сложи цигулката в твоите ръце

Баща ми. Той беше цигулар, направо беше влюбен в цигулката. Беше фанатик по отношение на цигулката и музиката, така че той реши, че и аз трябва да съм цигулар. Откакто се помня, той ме караше да свиря, затваряше ме в някоя стая и се упражняваше с мен. Беше много стриктен. Понякога ми беше много трудно с него, защото, когато си на седем или осем години, искаш да  играеш с приятели, да се радваш на живота, да играеш футбол на улицата. Но баща ми често не ме оставяше. Помня как съм се упражнявал през сълзи. Днес съм му благодарен, защото ме научи на дисциплина. Радвам се на живота, но разчитам на дисциплината, когато се готвя за концерт. Не се упражнявам часове наред, но го правя дисциплинирано, което съм научил от баща си. 

Прочетох, че цигулката е първият рок инструмент. Ти обичаш рока, нали? 

Да, обичам рок музиката, но не мисля, че цигулката е първият или вторият инструмент. Всеки инструмент може да бъде рок инструмент, дори флейтата! Рокът е отношение. В класиката не ми хареса, че винаги се опитва да бъде резервирана, сякаш се срамува да покаже емоциите си. Тя не гледа с добро око, ако отвориш сърцето и душата си. В класиката всичко трябва да е много контролирано, много организирано, един вид много студено. Изкуството не е такова. Изкуството е честно, изкуството е свободно и естествено. Аз се чувствам естествен, когато съм открит. Колкото повече откривам сърцето и душата си, мога да предам емоциите си на публиката, а това е основната ни цел. Не се идентифицирах в класическия свят, а по-скоро в рока, или както го наричате. Не обичам да определям музиката като рок или джаз или класическа, а просто като музика. Просто да се наслаждавам на музиката, да предавам любов и страст и емоция, това е. 

Как се чувстваш, когато свириш „Лед Цепелин”, Дейвид Боуи, Вивалди, Бах?

Не ме интересува дали е „Лед Цепелин” или Вивалди, а просто да е музика, която ме вдъхновява. Аз се опитвам да накарам публиката да я види, както я виждам аз. 

Приятел си от години с българския цигулар Васко Василев, нали? 

Приятелството ми с Васко е страхотно. Уникално е. Започна, когато и двамата бяхме на 15 – 16 години. И до днес, когато сме на около 50, приятелството ни никога не е прекъсвало.

Няма ли конкуренция?

Не. Това е прекрасно нещо и при двама ни, че никога не се състезаваме. Винаги съм се възхищавал на Васко, той е гений, страхотен цигулар. Но никога не сме се състезавали. Познавам го от Англия, и двамата бяхме много бедни. Спяхме в едно малко легло, защото нямахме пари за второ. Красиво приятелство е да се види как израства, откъде сме започнали и докъде сме стигнали. И че може да се радваме още повече на това докъде сме стигнали, защото знаем откъде сме тръгнали. 

Заради коронавируса спря световното си турне. Новите дати за България са през юни, каква програма ще представиш с твоята група в София, Пловдив и Варна?

Проектът ми е създаден в чест на първия гараж, където започнах да свиря. Беше по време на войната в Ливан, живеехме в сграда, под която имаше подземен гараж, там трябваше да се крием от бомбардировките. Прекарвахме  цели дни и седмици. Всички бяха много разтревожени. Един ден баща ми ми каза: “Посвири малко за хората”, и започнах да свиря. И забелязах силата на музиката, как тя може да промени хората, да промени отношението им, настроението им и осъзнах, че това искам да правя до края на живота си. И сега отдавам чест на този първи гараж – там започнах да свиря на цигулка, някои от съседите започнаха да танцуват, други да пеят, трети донесоха други инструменти. Стана парти в тази трудна ситуация. Опитвахме се да забравим, че извън гаража имаше бомбардировки. Беше много емоционална ситуация, която искам да помня като хубав спомен.

чети още

Интервю на Георги Тошев с писателя Георги Господинов

Чарлз Максимилиан Сием

Соня Йончева: История на успеха

Всички говорят за Мария Бакалова