Александър Геров – умиращият да живее

На 15 май 1919 година бабата на Гео Милев, която акушира във Ветеринарния институт в София, поема в ръцете си момченце, то не изплаква, тя го плесва леко по бузките и новороденото най-после поема първия си дъх. Може би така идват на бял свят поетите – първо обмислят дали искат да вдишат живота, оглеждат наоколо, помирисват, после виждат майка си, стиснала цялата си тревога в секундите мълчание на бебето, и накрая се престрашават…

Така се ражда и Александър Геров – несигурен, че иска да носи света на плещите си, но поел риска на талантливите. „Уви! Това е само бяла приказка, която слънцето разказва нежно…“. * И неговата приказка наистина е история на чистотата, на човешкото над обустроеното от битието, трескаво търсене на живота вдън нетленното.

Още в училище Геров проявява своя талант – на парче вестник рисува и написва първото си петстишие – наивно, детско, а един тласък му дава учителката му Велева в трети клас, възлагайки на учениците да напишат съчинение на тема „Първи сняг“. Малкият Сашо написва вместо това стихотворение и учителката възкликва „Ние сме имали в нашия клас един поет“.

Но не житието искам да описвам на Геров, нито да правя анализ на стиховете му, а да ви докосна до онова, което той ни завеща като главен урок.

Тайфуни с нежни имена

Бедна ми, бедна Уикипедия! Едно голямо нищо научаваме от теб за поета, който още живее в гласовете на гълъбите! Намирам се в 90-те, в една от залите на Софийския университет и се вслушвам в плътния глас на професор Божидар Кунчев, който ни разказва за Геров и неговите неизменни спътници – птиците, гълъбите поетът храни до края на живота си, ръката, изписала едни от най-откровените стихове в новата ни литературна история разпръсва трохи, после очите дълго следят птичата суетня, наоколо е пълно с човешко мълчание и птичи шепот, на стената виси портретът на Тамара… Не бих могла да си представя, че Геров би се влюбвал в жени на име Пена, Гюра или Паца. И същата клета Уикипедия твърди, че любовните му стихове са посветени единствено на съпругата му Тамара. Това не е вярно.

През 1938 година, на една витрина в столицата, младият Геров вижда снимка на момиче. Обсебен от красотата на девойката, скоро той намира начин да я докосне… и танцува с нея на поляната пред Драгалевския манастир. Името ù е Жанет Бринг – дъщеря на представителя на френската компания „Рено“ в България и на директорката на „Алианс Франсез“.

„Ще събера цял куп поетически книги, ще науча как старите гърци са описвали красотата на своите жени, ще ти дам да прочетеш всичко това, но пак ще бъде недостатъчно, съвсем нищожно“, пише влюбеният Геров в едно от писмата си до Жанет. Столичната улица „Шипка“ се превръща в тяхната любовна явка, Сашо страда, ако девойката реши да мине по друга улица и очите им се разминат… „Искам да бъдат отпечатани любовни стихове, посветени на Жанет, по-хубави от „Карнавална гротеска“ и от всички други“, споделя той, но книгата му е отхвърлена от издателство „Хемус“ и Геров я издава сам. А Жанет Бринг получава този дар на любовта от ръцете на Радой Ралин.

„Тогава в дългите ръце на булеварда

Запалиха се електрическите стълбове –

Гореха сякаш сватбени свещи.

С крила изпляскаха два сиви гълъба.

И есенният вятър ти уши

От паднали листа

венчално було с дълъг, златен шлейф.“ **

Душата на поета е трудно да бъде споделена. Освен ако не се докосне до друга поетична душа. Весела Василева влиза в живота на Геров в юношеските му години, те са на една и съща възраст. Дъщеря на министъра, журналист, адвокат и общественик Григор Василев, Весела пораства с артистичните сбирки в дома им, сред хора на изкуството като Атанас Далчев, Елин Пелин, Илия Бешков, Димчо Дебелянов и много други. Как да не станеш поетеса, кажете ми?!

В писмата си до Весела младият Геров гори, страда, пада и се възражда, чувства се безсилен и могъщ – поет, споделящ с поетеса онова, което само две стихотворни души могат да разплетат и сплетат отново в живо кълбо. Весела загива при катастрофа във Виена, едва 24-годишна, а историята запазва един малък албум, съдържащ лирика на Геров, посветена на неговата връстница и жена, с която си е разменял интимното.

И все пак.., Тамара… Няма страдание от любов. Има страдание по любовта. Тамара Тачева за Александър Геров е като спасение от задуха, като добра орисница, носеща утеха и доброта. Тамара е човек, призван да обича по онзи тих, обгрижващ и гальовен начин, който днес е почти невъзможен. Дъщеря на художника Харалампи Тачев, създател на герба на София, автор на фасадите на Халите и Централна баня и много други значими творби, Тамара няма как да е постна и скучна – тя е активна, откликваща личност, движи се в средите на поетите от 40-те, работи дълги години в радио „София“. Сашо и Тамара се вричат през 1949 година и до края на живота си тази жена е за поета всичкото му – с нея изстрадва, с нея мълчи, с нея къщата на улица „Цветна градина“ се превръща в гнездото, където Сашо намира и сили, и устрем. И накрая страдание по любовта. Геров надживява своята Тамара, но не е в състояние да я загуби. Портретът ù го стопля до края на самотния му живот. Каква истина… Страданието по любовта е пътека от спомени, по която Геров намира обратния път към живота…

„Недей умира преди мен, защото

във тази страшна бездна – вечността –

аз никъде не ще намеря твойта

привързана към хората душа.“ ***

Умиращият да живее

Струва ми се доста елементарно да почитаме рождението на наши поети само със споделяне на техни стихове, но без да познаем живота им. Геров минава през три периода – царщина, социализъм, капитализъм. И във всеки от тях можем да открием неговото човешко превъзходство – през целия му живот вярата и разочарованията се кръстосват по начин, който накрая накрая съшива истината. Вероятно сега ще скочат плоскомозъчните поддръжници на този или онзи строй, без да разбират своята жалка теснотия.

„Ние сме роби на тази гадна фашистка действителност. Трябва да живеем с надеждата, че ще я повалим вдън земя“, пише Геров в дневника си, пред очите му припада от глад приятелят му Цветан Спасов, а Вутимски си отива отхвърлен и наранен в Сурдулица. Съвсем разбираемо е, че младият Геров ненавижда този режим и в сърцето му пламти огънчето на нещо ново. Слабичък, тих, самотен, пушещ с едно дървено цигаре, Сашо е новобранец в Пирот през 1942 година, където удря шамар на дневалния, обвинил го, че не е почистил добре масата. Такъв е Геров през целия си живот – тишините му са урагани, отчаянието му ражда още по-силна жажда за живот, самотата му е в състояние да прегърне целия свят.

Геров се увлича от новите социални идеи, познал грозното лице на другия режим. Принуден е да работи от малък, първо помагайки на майка си да продава вестници, после минава през кантората на един адвокат, където е принуден да преписва документите му, след това е работник на калоферско шосе, в горнооряховска фабрика, а надницата му е 45 лева, които не достигат за живот, ако иска да издаде първата си стихосбирка, струваща 40 лева. Неговата откровеност го запраща за месеци в килиите на Военния и Централния затвори. Но мизерията ражда мечти и поезия… И съвсем естествено, Сашо с нетърпение очаква да дойде времето, в което хората ще са сити и щастливи. През 1942 година излиза стихосбирката му „Ние – хората“. „Сега, когато по бойните полета и на други места милиони хора умират, писателят няма привилегията да се крие в своята черупка и само да наблюдава събитията, честният български писател трябва да има примера на Ботев“. ****

Цялото творчество на Геров кипи от живот, съзидава живота и в същото време сълзи от човешките пороци и недъзи. Геров е толкова витален, колкото и саможив, толкова отдаден на хората, колкото и затворен в тишината си. Може би такива са посланиците на Земята, призвани да ни отворят очите на душата, да ни открият смисъла чрез болката и възторга. Отвратен от разкритията, направени през 1956 година и свързани с култа към личността, масовите екзекуции и античовешки престъпления, Сашо изплаква най-черната си поетична горчивина:

„Аз видях абсолютното нищо.

Бе по-страшно от смърт в скотобойна.

Бе брутално, безпринципно, хищно.

Бе разумно и хладно спокойно.“ ******

Не знам дали това е мигът, в който Геров потъва в онази своя дълга тъга, която обаче го посвещава в тайните на същественото… Твърде мислещ, за да бъде повърхностен и да се впише в общия хор на нововремските придворни поети, той затваря вратата към себе си, за да отвори след това пред очите ни образа на човека, когото всеки от нас трябва да открие в лоното си. И колкото по-често се смирява пред смъртта, толкова по-силно прославя живота.

Гълъбите все така го посещават на „Цветна градина“. Геров изучава с безкрайна любов целия жив свят, мълчи го, после ни го написва. 90-те години на миналия век го връщат отново там, откъдето е тръгнал – в дивото на капитализма. Геров вече знае. Минавайки през различните социално-икономически периоди на XX век, Сашо неизменно носи със себе си едно сандъче със съкровище – невидимо за мнозина, знайно само от посветените, но жизнеспасяващо… Любовта. Към живота, към хората, към всичко естествено и дишащо. Умиращият да живее си отива в края на 1997 година и ни завещава тежък товар за осмисляне: ние все още не сме изградили онази обща нареда, в която да живеем като човеци. „Всеки човек носи със себе си живота си. Може да носи най-много още един живот със себе си, а аз се опитвам да нося живота на всички.“ *****

* Из „Приказка“

** Из „Улица „Шипка“

*** Из „Обич“, „Цикъл за Тамара“

**** Из „Да живеят черупките“, вестник „Литературен глас“, брой 569, 1942 г.

***** 1964 г., из дневника му

****** Из „Мъка“

чети още

Красиво-тъжна история

Най-синьото синьо: Пулия

Когато изкуството срещна бизнеса

Пипи отива на цирк